– О, да – съгласява се. – Това е изпитание за нервите. Много пияници. В съда много се пропиват.
– Да, това е притеснително. Но аз всъщност нямам необходимата нагласа. Не обичам да съм център на вниманието. Не, това не е за мен.
– Човек никога не знае. Ето аз. Как говоря? Всички ми викаха: „Тая работа не за теб.“ Всички се смееха, дори майка ми. А тя не знае и три думи английски.
– Как се случи тогава?
– Де да знам. Бях малък. Гледах „Пери Мейсън“ по телевизията. О, обожавам „Пери Мейсън“. В гимназията почнах работа в един вестник. Не репортер. Продавах вестници. Тукашния „Трибюн“. Искаха повече клиенти в щата. Та така чуках по вратите. Повечето хора – много любезни, но всичките мразят града. Не искат градски вестник. Но с мене всички бяха много любезни. „Е, Бейзъл, много си ни симпатичен, ама не харесваме вестника ти.“ Имаше само един. Едър мъж. Висок. Голям. С бяла коса. Побъркани, побъркани очи. Като ме видя, скокна навън, ще ме убие. „Марш от къщата ми! Жълтурите избиха приятелите ми. Вън!“ Опитвам се да му обясня. Японците са убили и моя дядо. Ама той не слуша. Не ще да слуша.
Връщам се вкъщи. Мама, татко, всички викат: „Хора като този. Няма да те чуят. Такива са.“ Но аз си мисля: „Не, аз мога да го убедя. Ако ме чуе, ще му обясня.“ Спомних си „Пери Мейсън“. Съдебните заседатели. Те слушат. Това им е работата. Да слушат. Е, хубаво, аз не говоря добре английски. Опитвал съм, опитвал. Пиша като професор. В училище съм пълен отличник по английски. Но когато заговоря, не става. Наистина. Сякаш изключвам. Но си казвам: „Хората могат да те разберат. Ако те чуят.“ Имаше един прокурор в града, Морис Луумис. Познавах го от ученик. Със сина му Майк бяхме приятели. Та така, след университета Морис ми казва: „Добре, Бейзъл. Ще ти дам шанс. Но ако загубиш, само ще пишеш изложения “ На първото дело ставам и казвам: „Не говоря добре английски. Много съжалявам. Говоря бавно, за да разбирате. Но делото не съм мен. Делото са свидетелите. Жертвата. Тях трябва да разберете.“ И съдебните заседатели всички кимат. Добре. И ето, на втори ден, на трети ден, всички разбраха. Всяка дума. И спечелих. Спечелих онова дело. Спечелих още девет едно след друго, преди да загубя. Понякога съдебните заседатели си шушукат: „Какво каза този?“ Но аз винаги им казвам: „Делото, това са свидетелите. Не съм аз. Не е адвокатът на защитата, въпреки че говори много по-добре. Свидетелите са важни. Доказателствата. Слушайте ги и решавайте.“ Заседателите винаги си мислят: „Този тип, той не крие нищо.“ И така все печелех. Тъй че не можеш да знаеш. Съдът е странна работа. Какво ще разберат заседателите, какво няма да разберат. Нали знаеш?
Засмивам се с глас. Голям сладур е този съдия И.
Говорим си малко за класическа музика. Съдия И разбира от това. Оказва се, че свири на обой в местния оркестър, където живее, и често използва обедната почивка, за да репетира. Има обой, който е преправен така, че звукът му да се чува само от няколко метра. Сега ми изпълнява едно парче от Вивалди в чест на партитурата на стената. Аз съм музикално неграмотен, макар че като повечето деца съм ходил няколко години на уроци по пиано, докато мама ми разреши да не си губя времето с това. Сериозната музика е някъде в плановете ми за далечното бъдеще.
Някой чука на вратата точно когато съдията се кани да започне второ произведение. Влиза Марта.
– Господин съдия, трябват ни още няколко минути. Баща ми иска да говори с Нат.
– С мен ли? – изненадвам се аз.
Тръгвам след нея по коридора към така наречения „кабинет на външния адвокат“. Помещението е не по-голямо от килер, няма прозорци, а единствената мебелировка са очукано бюро и два дървени стола. Санди седи на единия. Тази сутрин няма много добър вид. Обривът е понамалял, но той изглежда изтощен.
– Нат – заговаря, без да стане от стола. Отивам да се ръкувам с него и той ми махва да седна. – Нат, баща ти ме помоли да поговоря с теб. Сключихме споразумение с прокуратурата.
През цялото време, докато трае това дело, си казвам: „Никога няма да преживея по-голям шок.“ И после пак се случва нещо, което ме изкарва от релси.
– Знам, че си изненадан – продължава Стърн. – Обвиненията за убийство срещу баща ти ще паднат. А той ще се признае за виновен във връзка с една информация, която прокуратурата ще изнесе след няколко минути. За възпрепятстване на правосъдието. Доста преговаряхме с Бранд и Молто тази сутрин. Исках да ги убедя да го смекчат на неуважение към съда, което ще позволи на баща ти да запази пенсията си, но те настояват на углавно престъпление. Сделката е следната. Баща ти ще лежи две години, след което ще може да продължи живота си.