– Ще „лежи“? В затвора ли имаш предвид?
– Да. Споразумяхме се да е в щатския изправителен център. На облекчен режим. Няма да бъде далеч.
– Възпрепятстване? Какво е направил?
Стърн се усмихва:
– Е, това беше един от проблемите тази сутрин. Той ще се признае за виновен, че умишлено е възпрепятствал правосъдието в това дело. Но не спомена подробности. Подозирам, че има друг човек, когото иска да защити, но дори това не желае да признае. Молто не е доволен, но знае, че това споразумение е максимумът, който може да постигне. Затова се споразумяхме. Баща ти искаше аз да ти кажа.
Не се колебая нито за миг.
– Искам да говоря с баща си.
– Нат…
– Искам да говоря с него.
– Виж, Нат, когато започвах в този занаят, се заклех, че няма да позволя на невинен човек да се признае за виновен. Не удържах на думата си и една година. Защитавах един младеж. Добър момък. Беден. Беше израснал в най-мизерната част на Килъни, но в досието му нямаше ни един арест, а това говори много за човек с неговото минало. Само че една вечер бил в кола с няколко приятели, въртели бутилка уиски и изведнъж единият видял някакъв мъж, който ходел с майка му, но ѝ изневерявал с друга. Младежът имал пистолет в джоба си и без да се замисли, го извадил и застрелял човек през прозореца на колата. Клиентът ми нямаше нищо общо с убийството. Нищо. Но знаеш как стават тези неща. Убиецът твърдеше, че клиентът ми му помогнал да открие жертвата. Лъжеше, за да избегне смъртното наказание, което тогава все още се даваше доста често в щата. Така обвиниха клиента ми за убийство. Прокурорите имаха достатъчно здрав разум, за да осъзнаят, че е невинен. Но имаха свидетел. Затова предложиха на клиента ми пробация, ако признае по-леко престъпление. Младежът искаше да стане полицай. И щеше да бъде отличен защитник на реда. Обаче се призна за виновен. И животът му се разви по съвсем друг начин. Решението му очевидно беше правилно. Стана плочкаджия, сега има фирма, три деца, изучиха се в колеж. Единият му син е адвокат, малко по-голям от теб.
– Какво искаш да ми кажеш, Санди?
– Искам да кажа, че съм се научил да приемам преценката на клиента си за тези неща. Никой не знае по-добре от него кое си струва риска.
– Значи мислиш, че е невинен?
– Не знам, Нат. Той упорито настоява да се признае за виновен.
– Трябва да видя баща си.
Разбирам, че е с Марта в стаята на свидетелите през няколко врати по коридора, и Санди иска да говори с него преди мен. Помагам на адвоката да се изправи. Оставам сам в стаята само няколко минути, но сълзите ме надвиват още преди баща ми да влезе. Най-удивителното е, че тази сутрин изглежда по-добре от всеки друг път през последните месеци. По-самоуверен.
– Кажи ми истината – заговарям още щом го виждам.
Той се усмихва. Навежда се, прегръща ме, после сяда на стола на Стърн.
– Истината е – казва той, – че не съм убил майка ти. Никога не съм убивал никого. Но наистина се опитах да възпрепятствам правосъдието.
– Как? Не мога да повярвам, че е свързано с компютъра. Не вярвам.
– Нат, аз съм зрял човек. Знам какво съм направил.
– Ще загубиш всичко.
– Не и сина си, надявам се.
– Как ще преживяваш след това? Това е углавно престъпление, татко.
– Много добре знам.
– Ще се откажеш от съдийското място. От адвокатското разрешително. Дори няма да имаш пенсия.
– Ще се постарая да не търся милостиня от теб – усмихва се той. – Нат, това е компромис. Ще се призная за виновен за нещо, което наистина съм направил, и ще си излежа присъдата, вместо да рискувам да ме осъдят за нещо, за което съм абсолютно невинен. Нима това е лоша сделка? Когато съдия И допусне всички компютърни доказателства, такова решение ще бъде невъзможно. Време е да приключваме с това и да продължим да живеем. Ще трябва да ми простиш за всички глупости, които сторих през последните две години. Но аз ги допуснах и трябва да си понеса наказанието. Мога да го приема и ти също трябва да го приемеш.
Изправяме се едновременно и аз прегръщам баща си, като запелтечвам някакви глупости. Когато се разделяме, човекът, когото никога не съм виждал да се просълзи, също плаче.
Съдът се събира след няколко минути. Слухът за новото развитие на нещата се е разпространил и залата се напълва с любопитни зрители, прокурори и десетина репортери. Отначало нямам кураж да вляза. Стоя зад вратата и наблюдавам заседанието през прозорчето, през което приставите ми позволиха да гледам. Толкова страдание има в тази сграда; тя е като пропита с мъката на жертвите, обвиняемите и техните близки и понякога си мисля, че работещите тук имат специално отношение към хората като мен, които против волята си са попаднали в тази месомелачка, наречена правосъдна система. Един от тях, възрастен латиноамериканец, дори поставя ръка на рамото ми за секунда, когато заседанието започва и баща ми се изправя между Марта и Санди пред съдия И. Бранд и Молто са от другата страна на Стърн. Баща ми кимва и казва нещо. Прокурорите изваждат документи, вероятно някакъв официален договор за споразумението и новите обвинения. Съдията започва да разпитва баща ми. След няколко минути забелязвам Ана. Малко по-рано ѝ изпратих кратко съобщение: „Татко ще се признае за възпрепятстване, за да приключи делото.“ Сега тя крачи бързо през коридора на обувките си с високи токчета; с една ръка придържа деколтето си, защото официалното ѝ облекло не е подходящо за тичане.