Доминга изпитваше повече затруднения с тази си бременност, отколкото когато носеше Томазо. Сутрин ѝ се гадеше, чувстваше постоянна умора и се оплакваше, че от жегата се подува като презрял плод. Вече към края на мандата си, Томи по-лесно се измъкваше от службата и се опитваше да се прибере вкъщи преди четири и половина, за да отмени жена си. Когато с Томазо се върнеха от детската площадка, често я намираха дълбоко заспала. Момченцето пропълзяваше по отпуснатото тяло на майка си и се опитваше да се промъкне между ръцете ѝ. Доминга се усмихваше насън и прегръщаше обичаното си дете.
Животът бе хубав. Томи беше почти на шейсет години, а живееше по-щастливо, отколкото когато и да било. Колкото първото дело срещу Сабич бе съсипало битието му с десетилетия напред, толкова второто беше издигнало престижа му. Обществеността бе реагирала горе-долу според очакванията на Бранд в нощта, когато решаваха за споразумението с Ръсти. Осъдителната присъда повиши доверието в Томи. Резултатите от ДНК теста от първото дело бяха отхвърлени като противоречиви заради съмненията в пробите, но в повечето случаи се изтъкваше сравнението с О’Джей Симпсън, който също се беше измъкнал от правосъдието заради немарлива лабораторна работа. Общото мнение, битуващо в редакторските коментари на вестниците, бе, че Молто се е справил максимално добре и е успял да изпрати в затвора човек, чиято присъда се е забавила твърде дълго. Дори през последните шест седмици пресата пропускаше думите „изпълняващ длъжността“ пред титлата му, което подсказваше, че ще бъде посрещнат добре, ако догодина реши да се кандидатира за окръжен прокурор.
Дори от няколко дни обмисляше тази възможност. Реши обаче, че е време да се наслаждава на късмета си. Той беше десет пъти по-щастлив от колегите си в прокуратурата, които се мъчеха да градят кариера, докато отглеждат децата си. Сега Томи можеше да облече съдийската тога – достойна длъжност, която щеше да му позволи да гледа как децата му растат и да участва активно в живота им. Преди две седмици обяви, че ще се кандидатира за върховен съдия, и предложи Бранд за свой наследник като окръжен прокурор. Рамон Берохас, бивш прокурор и сега член на общинския борд, щеше да бъде конкурент на Джим в първичните избори, но партията предпочиташе Бранд, главно заради подозренията, че Рамон ще използва поста за трамплин към кметския пост. Джим щеше доста да се напъне за кампанията през следващите шест месеца, но почти със сигурност щеше да спечели.
От другата страна на детската площадка стоеше някакъв мъж и гледаше към Томи. Беше старец с разсеян вид и невероятно бели крака, чиято кожа се виждаше между широките къси панталони и достигащите до коляното дебели чорапи. Това внимание не беше нещо необичайно. Томи бе популярна личност по телевизията. Хората понякога се заглеждаха в него, опитваха се да се сетят къде са го виждали и често го бъркаха с някой стар познат. Този човек обаче го гледаше по-съсредоточено от обичайните любопитни съседи с озадачени погледи. Когато децата, които гледаше, тръгнаха към Томазо, старецът се приближи до Томи и едва след като се ръкуваха, прокурорът позна Мило Горветич, компютърния експерт в делото срещу Сабич.
– Да имаш внуци, това е най-голямото щастие – отбеляза старецът, като кимна към двете момиченца, и двете с очила.
Внучките на Горветич отидоха при пързалката. Томазо ги последва и застана под стълбичката, но не смееше да се качи. Тази драма се разиграваше всеки ден. След малко Томазо винаги се разплакваше и баща му го качваше на пързалката. Горе момченцето се колебаеше известно време, докато събереше куража да се пусне, а Томи го поемаше долу.
– Той ми е син – каза Томи. – Малко се забавих с децата.
– Олеле! – възкликна Горветич.
Молто се засмя. Обичаше да се шегува, че ще поръча на Томазо фланелка с надпис: „Този дядка е баща ми.“
Обикновено, докато обясняваше това на другите родители, те вече се досещаха, че той е главният прокурор. От последващите разговори проличаваше, че повечето го приемат като влиятелен политик, който гледа дете от втория или третия си брак с някое младо гадже. Ето как никой не можеше да разбере чуждия живот.
– Хубаво момченце – отбеляза Горветич.
– Светлината на живота ми.
Оказа се, че малката дъщеря на професора живее в квартала на Томи, през една улица към реката. Преподавала физика и била омъжена за инженер. Горветич, който бе вдовец, често се грижел за момиченцата в този час, докато родителите им се приберат от работа.
– Е, готвите ли се за следващото дело? – попита старецът между другото.