– Още не – отвърна Томи.
По правило ролята на окръжния прокурор беше изцяло административна. Повечето от предшествениците на Томи никога не си показваха носа в съдебна зала и Молто вече се изкушаваше от идеята процесът срещу Сабич да бъде последният в живота му.
– Обяснимо е – отбеляза Горветич, – но трябва да ви призная, че не спирам да мисля за онова дело. Когато един процес приключи, човек смята, че всичко е решено окончателно, но в този случай изобщо не е така.
Понякога ставаше така, помисли си Томи. Две обикновени думи – виновен или невинен – трябваше да отразят една цяла вселена от заплетени факти.
– Предпочитаме да раздадем малко правосъдие, отколкото никакво – отговори той.
– За външен човек е смущаващо, но вие юристите сте достатъчно привикнали към тази мрачна действителност, че дори намирате в нея поводи за черен хумор.
– Хумор? Не мисля, че това дело ми беше много забавно.
– Е, значи това е разликата между вас и Бранд – отбеляза Горветич.
Томи гледаше през цялото време Томазо, който още стоеше в основата на стълбичката, въпреки че зад него се беше образувала опашка. Томи се опита да откопчи сина си от първата метална пречка, но детето се възпротиви и произнесе любимата си дума:
– Не.
След малко баща му все пак го убеди да пусне другите деца да се качат, но веднага щом минаха, Томазо отново се вкопчи в първата пречка като удавник за сламка. Томи застана зад него, за да го пази.
– Упорит е – засмя се Горветич.
– На баща си се е метнал. Удивително нещо са това гените. – Той се върна към предишната тема: – Та какво казвахте за Бранд?
– Направи ми впечатление една негова забележка, когато се видяхме на вечеря през седмицата след делото. Беше нещо като празненство. Мисля, че и вие бяхте поканен.
Томи си спомни. След цял месец почти денонощна работа по делото той не искаше да лиши семейството си още една нощ от своята компания. Обясни, че по това време жена му е била в първите месеци на бременността си. Горветич го поздрави с радостния повод, после продължи разказа си:
– Беше към края на вечерта. Стояхме на тротоара пред „Мачбук“. Бяхме си пийнали доста и аз споменах на Джим, че сигурно е смущаващо да си част от система, която понякога постига такива незадоволителни резултати. Джим се засмя и каза, че с времето започва да вижда все повече и повече извратена ирония в този случай – как някой, който е измислил съвършеното убийство, отива в затвора за нещо, което всъщност не е извършил.
– Какво имаше предвид? – сепна се Томи.
– Не знам. Попитах го, но той не ми каза. Мислех си, че вие ще разберете.
– Нямам представа за какво става дума.
– Дълго мислих за това. Когато Сабич се призна за виновен, бях сигурен, че е имал съучастник в манипулирането на файловете. Би било огромно постижение, ако човек с толкова ограничени познания по компютри сам свърши тази работа. Спомнете си, че дори не му е минало през ума, че справките в Интернет се записват в папката с резервните файлове.
– Да, така е.
– Почудих се дали Джим не е стигнал до извода, че съучастникът не е бил никакъв съучастник, а някой, който е действал изцяло на своя глава без знанието на Сабич.
Томи сви рамене. Нямаше представа за какво става дума. В деня, когато откриха, че поздравителната картичка я няма на копията от харддиска, бяха обмислили всички възможни обяснения. Заради опасенията, че защитата може да ги обвини в манипулация, бяха проверили много внимателно документацията за съхранение на веществените доказателства, за да са сигурни, че няма нарушение. През декември, когато съдия И беше наредил компютърът да им бъде върнат, Горветич и Орестес Мауро от персонала на прокуратурата бяха запечатали монитора, клавиатурата, копчето за включване на компютъра и дори мишката и вакуумирали в найлонова опаковка всички компоненти. В деня, когато Нат Сабич трябваше да даде показания, със съгласието на защитата опаковката бе разрязана в кабинета на Томи, но печатите бяха махнати едва в съдебната зала в присъствието на двама експерти на Сабич, които потвърдиха, че на никоя от лентите не е изписана думата „Нарушен“, която се появяваше със сини букви, ако са отлепвани.
Значи манипулацията с файловете можеше да е станала само в кабинета на Джордж Мейсън. Горветич провери дневника на Мейсън и смяташе, че никой не е имал достъп до компютъра достатъчно дълго, за да направи всички промени, особено заличаването от регистъра, за което дори той би изгубил доста време. Единственото възможно обяснение беше, че Сабич и някой неизвестен компютърджия, когото още не бяха разкрили, са се промъкнали в сградата на съда след края на работното време. Впоследствие обаче на Бранд явно му бе хрумнало друго.