– Бранд сигурно се е правил на интересен – измърмори Молто.
– Не е изключено. Или пък аз не съм разбрал добре. Доста бяхме пийнали и двамата.
– Възможно е. Трябва да го попитам.
– Или да се направите, че не знаете – махна небрежно Горветич.
Старецът винаги изглеждаше замислен и разсеян, но сега за секунди очите му проблеснаха. Прокурорът се почуди какво иска да каже, но внучките на Горветич се бяха отдалечили в другия край на детската площадка и той побърза да отиде при тях. И точно навреме, защото в този момент Томи чу писък, в който разпозна гласа на Томазо. Когато погледна, видя, че синът му се е качил по стълбата. Двегодишното момченце стоеше на върха на пързалката ужасено от собственото си постижение.
42.
Ръсти, 4 август 2009 г.
„Той не се бои от затвора.“ Така говорехме преди години, когато бях прокурор. Говорехме така за закоравелите престъпници – измамници, бандити, професионални крадци – които вършеха престъпления като начин на живот, и заплахата, че ще отидат зад решетките, не ги възпираше, защото или не се замисляха за бъдещето, или защото отдавна бяха приели честите отбивания през заведенията за лишаване от свобода за част от играта.
Напоследък все си мисля за тази сентенция, защото постоянно се опитвам да се успокоя, че в затвора не е чак толкова лошо. Вчера оцелях. Ще оцелея днес, после ще дойде утре. Нещата, които смяташ за най-важни – страхът от другите затворници и пословичните опасности под душовете – заемат определена част от мислите ти, но те нямат толкова голямо значение в сравнение с ежедневните подробности, които отвън си смятал за дреболии. Човек не осъзнава колко ценна е компанията на други човешки същества или топлината на слънчевите лъчи, докато не се лиши от тях. Не си дава сметка за истинското блаженство от свободата, докато най-баналните решения – кога да стане, къде да ходи, какво да облече – не започнат да му бъдат налагани от другиго. По ирония най-лошото в затвора се оказва най-очевидното – това, че не можеш да излезеш.
Понеже смятат за твърде рисковано да ме пуснат в общите помещения, аз съм затворен в административния арест, известен повече като изолатора. Често размишлявам дали нямаше да ми бъде по-добре при другите затворници, което поне щеше да ми даде възможност да работя осем часа на ден. Тук излежават присъди главно младежи, латиноамериканци и черни, хванати за разпространяване на наркотици и със сравнително къси престъпни досиета. Дали някой от тях ще реши да ме малтретира, мога само да гадая. Вече знам от надзирателите, които са местната информационна агенция, че има двама затворници, чиито присъди съм потвърдил, а по елементарната логика мога да предположа, че има и такива, чиито бащи или дядовци съм съдил преди години. Общо взето, приемам мнението на заместник-директора, който ме посъветва да подам молба за изолатора. Бил съм твърде известен и на някой депресиран и склонен към насилие младок можело да му се прииска да закачи такъв трофей на колана си.
Затова пребивавам в тясна килия, два на два, с циментови стени, ниска блиндирана врата, през която ми носят яденето, и една гола крушка на тавана. Има и прозорче, през което едва прониква дневна светлина. Тук вътре мога да запълвам времето си, както намеря за добре. На всеки ден-два прочитам по една книга. Стърн предложи да потърси издател за мемоарите ми, след като ме пуснат, и аз пиша по малко всеки ден, но сигурно ще изгоря ръкописа още щом изляза. Вестникът идва по пощата с два дни закъснение, като редките статии, свързани с щатските затвори, са грижливо изрязани с ножица. Започнах да уча испански и се упражнявам с двама надзиратели, които имат желание да се занимават с мен. И като човек, каращ спокойно старините си в края на деветнайсети век, чета писма. Пиша на Нат всеки ден и често си кореспондирам с няколко приятели, чиято преданост безкрайно ценя, най-вече Джордж Мейсън, Рей Хорган и един съсед от квартала. Има и още двайсетина откачени, главно жени, които ми писаха през последния месец, за да ме уверят, че вярват в невинността ми, и да споделят собственото си разочарование от правосъдната система, най-често от подкупния съдия, който гледал делото за развода им.
Когато с другите трима затворници от изолатора излезем за ежедневната едночасова разходка в двора, първоначално ми иде да ги разцелувам, но това желание бързо отминава. Роки Таранато е травестит, ХИВ-позитивен и постоянно върти номера в общото отделение. Другите двама, които ме наблюдават втренчено, докато тичам около двора, скачам и правя лицеви опори, са криминално ненормални. Мануел Родегас има лице като смачкан бръмбар. Висок е около метър и шейсет и главата му сякаш израства направо от раменете. Когато заговори, макар и смислено отначало, скоро започва да пелтечи неразбираемо. Харолд Кумбила е като чудовище от нечий кошмар – почти двуметрова камара месо. Осакатил един и почти е убил друг, докато е пребивавал в общото помещение на долните етажи. Той е твърде склонен към насилие, за да работи в изправителния център и е тук само благодарение на платено споразумение с Имиграционната служба, която държи няколко килии за нелегални имигранти, чакащи да бъдат депортирани, макар че в случая с Харолд това няма да стане скоро. За мое съжаление той е научил, че съм съдия, и постоянно ме пита за съвет по своя въпрос. Обясних му, че не разбирам от имиграционно право, но това ме спаси само за две седмици.