– Е, след като така и така съм тук, реших да мина да видя какво мислиш по въпроса. Може би съдбата ме изпрати да те попитам.
Той винаги си е падал малко мистик. Замислям се над думите му. Чудя се дали фактът, че все още изглежда склонен да се довери на думата ми, трябва да ми вдъхне надежда или да ме вбеси. Трудно е да отгатна какво мисли за мен. Вероятно нищо съществено. Това е неговият проблем.
– Вече чу какво мисля, Том. Впрочем откъде се появи тази нова теория?
– Вчера случайно срещнах Мило Горветич и той повтори нещо, което други хора говорят от доста време. Отначало не го разбрах много добре, но после се сетих и цяла нощ разсъждавах.
Томи се оглежда, после показва главата си в коридора и моли Торес да му донесе нещо за сядане. След малко надзирателят донася пластмасов сандък. Хрумва ми да предложа на Молто да се настани на металната тоалетна чиния, но той е твърде гнуслив, за да разбере шегата. Пък и едва ли ще му е много удобно.
– Значи цяла нощ си мислил за това, а? – напомням му последното, за което говореше.
– Притеснявам се заради сина си, Ръсти. Пък и след шест месеца ще имам още едно дете.
Поздравявам го.
– Това ме обнадеждава, Томи.
– Как така?
– Ами, значи на стари години още имам надежда. Ти вече се уреди. Може би, когато изляза, и на мен ще ми се случи нещо хубаво.
– Надявам се, Ръсти. Когато човек вярва, всичко е възможно, ако ми позволиш да се изразя така.
Не съм убеден, че това решение е подходящо за мен, но приемам съвета за добронамерен и благодаря на Томи. След това и двамата се умълчаваме.
– Както и да е – измърморва след малко той. – Ако ми кажат, че трябва да прекарам две години в някоя мръсна дупка, за да спася живота на децата си, бих го направил, без да се замислям.
– Това е похвално.
– Та и аз, ако знаех, че някой, когото обичам, е манипулирал файловете на онзи компютър, дори да не съм го искал от него, сигурно щях да поема кръста си и да се призная за виновен, за да се свърши всичко веднъж завинаги.
– Така е. Но в такъв случай ще съм невинен, а ти казах, че съм виновен.
– Така твърдиш ти.
– Не ти ли се струва малко иронично? Преди повече от двайсет години ти казах, че не съм убиец, и ти не ми повярва. Накрая намираш престъпление, което реално съм извършил, но когато си признавам, ти и това не искаш да приемеш.
Молто се усмихва:
– Знаеш ли какво? След като си такъв любител на истината, би ли ми обяснил как успя да вкараш онази картичка в компютъра? Ще си остане между нас. Давам ти дума, че никой няма да бъде подведен под отговорност. Каквото кажеш, няма да излезе от тази килия. Само ми кажи.
– Съжалявам, Том. Вече сключихме споразумение. Разбрахме се, че няма да се налага да отговарям на повече въпроси, ако приемеш самопризнанията ми. Нека така да си остане.
– Искаш ли да ти дам писмена гаранция? Имаш ли химикалка? Ще ти го напиша. Хайде, откъсни един лист от някоя от тези книги. – Молто посочва купчината върху единствената полица в килията. – „Аз, Томи Молто, главен прокурор на окръг Киндъл, обещавам, че няма да повдигам повече обвинения по нищо, имащо връзка с компютъра на Ръсти Сабич, и ще запазя всяка свързана информация в строга тайна.“ Мислиш ли, че не мога да спазя такова обещание?
– Може би. Но не това е проблемът.
– Хайде, Ръсти, ще остане между нас. Кажи ми какво стана? И няма повече да се занимавам с теб.
– Мислиш ли, че ще ми повярваш, Том?
– Не знам защо, но да. Не знам дали си социопат или не, но не бих се изненадал, ако все пак си казал истината. Поне както ти я разбираш.
– Правилно си разбрал. Добре, ето истината. Веднъж и завинаги. Само между нас двамата. – Ставам от леглото, за да погледна Молто в очите. – Аз наистина възпрепятствах правосъдието. Сега ме остави на мира.
– Това ли искаш?
– Да, това искам.
Молто отново поклаща глава и в този момент усеща мокрото петно на рамото си. Потърква го няколко пъти и когато отново ме поглежда, аз не успявам да сдържа усмивката си. Погледът му става суров. Отново съм отворил стара рана. Ръсти пак печели точка, Томи е изигран. Да, благодарение на мен той стана олицетворение на справедливостта в този град, но когато сме само двамата, все още аз съм този, който владее ситуацията.
– Майната ти, Ръсти!
Той става и изскача навън. После отново влиза за секунда, за да вземе сандъка.
43.
Томи, 5-6 август 2009 г.
Томи открай време се чудеше какво ще излезе от гениите на цифровата апаратура като Орестес Мауро, специалиста по веществени доказателства към прокуратурата. При дългогодишния си опит Молто трябваше да има някаква представа, но истината бе, че на младини не беше срещал момчета като Орестес. На хлапака му сечеше пипето и си вършеше работата, макар и по свой начин. Орестес обаче живееше като в компютърна игра. През цялото време ходеше със слушалките на айпода си в ушите и ги изваждаше само когато говореше с някого. Когато Томи го чуеше да говори за нещо в коридора, темата винаги беше или компютърни игри, или най-новият модел на конзолата му „ЕксБокс“. Гледаше на компютрите и софтуера като на един загадъчен свят, затова, каквато и задача да изпълняваше, тя оставаше на заден план след очарованието от откриването на все още нови чудесата. Орестес приемаше работата като досадна необходимост, само да не е твърде продължителна. Иначе бе любезен и добронамерен младеж… ако те забележеше.