Вечерта, когато Томи влезе в службата, Орестес стоеше на бюрото си наведен над няколко кашона и почукваше ритмично. Беше около седем часът. На връщане от Морисроу и щатския изправителен център трафикът беше твърде натоварен. Молто бе решил да мине по малките улички, за да се добере до дома си, но така пътят му го отведе до сградата на общината. Вече нямаше шанс да стигне навреме за вечеря с Доминга и Томазо, затова реши да се отбие да вземе документите от срещата си в апелативния съд тази сутрин. Утре заран можеше да поработи половин час върху тях и да остави жена си да поспи още малко.
Когато видя Орестес, Томи влезе в отдела за веществени доказателства – преустроено складово помещение зад товарния асансьор. Веществените доказателства, иззети със заповед на голямото жури, по закон оставаха на съхранение в прокуратурата, а не в полицията. Тук те се опаковаха и описваха. Когато видя прокурора, Орестес направи кръгом, малко в стила на Майкъл Джексън.
– Хей, шефче!
Младежът винаги викаше, когато имаше слушалки в ушите.
– Здрасти, О.
Томи посочи ушите му и Орестес извади едната слушалка. Прокурорът посочи и другото ухо. Младежът се подчини. Явно очакваше да чуе нещо важно.
– К’во ста’а?
– Делото „Сабич“ – отговори Томи.
Орестес изръмжа:
– Съдията ли, бе?
– Да, съдията.
– Ох, човече, тая работа е пълна каша.
Доста точна оценка, помисли си Томи. През целия път насам той си беше мислил за Ръсти. Да го види в онази килия бе доста смущаващо, но очевидно само за Томи, не и за Сабич. Прокурорът очакваше да завари затворника потиснат и умърлушен като повечето хора в изолатора, но не, Ръсти изглеждаше някак освободен. Беше си пуснал дълга коса и брада, по-бели, отколкото бе очаквал Томи, и така приличаше на корабокрушенец. Държеше се и точно така – като човек, който няма какво да губи. Сякаш казваше: „Случи ми се най-лошото. Сега нищо не можеш да ми направиш.“ Въпреки това Сабич не изневери на себе си. Сигурно не лъжеше, но говореше по типичния си начин, изключително предпазливо, дори внимателно подбираше думите, за да може да остане чист пред съвестта си, че е бил искрен, но в същото време да запази истината само за себе си. Така Томи се чувстваше в същата безизходица, както винаги в отношенията с Ръсти вече няколко десетилетия. Каква всъщност беше проклетата истина?
– Все още не мога да разбера как са успели да запишат онази честитка на компютъра.
– О, човек, и аз не мога. Знам само, че не съм бил аз – засмя се Орестес.
– И аз не бях. Но все си мисля, че пропускаме нещо. Мисля си, че Сабич прие споразумението, за да предпази синчето си. Според теб има ли такава вероятност?
– Добре. – Орестес прояви уникалното благоволение да изключи айпода си и седна на едно метално столче. – Никой не ме е питал, но си спомням оная голяма среща, когато се върнахте от съда, точно след като разбрахте, че картичката е фалшива. Горветич се кълнеше как никой, който е ходил в кабинета на съдия Мейсън – нито Сабич, нито синът му, нито бившата му стажантка – не е имал достатъчно време, за да качи картичката и да направи всички други манипулации. Спомняш ли си?
– Да.
– Тогава Джими Би извади теорията, че Сабич някак се е промъкнал в съда.
– Точно така.
– Ето какво мисля аз. Защо да не са го направили и тримата заедно? Да са измислили план как да качат картичката. Единият е прехвърлил файловете от флаш устройство, друг е задействал „Спай“, а третият е изтрил следите. Тримата заедно или дори само двама са имали достатъчно време.
Томи се удари по челото. Разбира се! Може би Орестес все пак имаше някакво бъдеще.
– Какво е станало според теб? – попита прокурорът.
Младежът се изсмя гръмогласно: