– Човече, откъде да знам? Компютрите са джунгла. Няма човек, който да знае всичко. Затова са толкова яки.
Томи се замисли за тази философия. Звучеше като от научнофантастичен роман. Според Орестес компютрите вече бяха като хората в това отношение, че никой не можеше да ги разбере напълно.
– Добре, ако трябваше ти да оставиш картичката, как щеше да го направиш?
– Аз ли? – Орестес отново се засмя. – Е, аз със сигурност щях да се справя и сам. Ама това съм аз.
Самоувереността на младежа беше леко смущаваща. Неговата работа бе така да нагласи системата, че да осуети евентуално манипулиране на веществените доказателства. Разбира се, Томи го попита какво иска да каже.
– Ами, ето какво стана. Онази нощ, дето с Джими Би разопаковахме машината…
– Мислех, че сте го направили сутринта, преди съдебното заседание.
– Хей, човече, от дванайсет до осем аз спя. – Той посочи с палец гърдите си. – Сутрин съм на училище. Трябва да се образовам. Да се развивам. – Удари по един от кашоните, за да наблегне на думите си. – Та значи, отидох в кабинета на Бранд, понеже компютърът беше на количката за каране в съда и заедно смъкнахме опаковката. Доста се изпотихме, ‘щото имаше три-четири найлона, а когато стигнахме до самата машина… опааа! Викам си: „Леле, тука има нещо гнило.“
– Защо така?
– Ами, лентата, с която беше запечатана машината, беше залепена върху копчето за пускане. Обаче то е леко вдлъбнато, тоест малко е навътре. Имаше малък процеп между лепенката и пластмасата, затова викам на Бранд: „Лоша работа, изложили сме се. Някой може да включи това бебче.“ А той: „Абсурд.“ Носех си един от инструментите… – от джобчето си Орестес извади малка отвертка като за винтчета на очила – … и го пъхнах отдолу. Бранд, човече, с него сме много гъсти, ама тогава за малко да ме удуши. Помисли си, че ще прецакам печата. Това беше в деня, когато се появи онова маце от банката, и Бранд вика: „Стой! Вече достатъчно се прецакахме!“ Не направих нищо, де. Само го постреснах. После Горветич и другите пичове свалиха лепенката без проблем. Обаче това искам да ти кажа. Ако исках да направя нещо на компютъра тогава, щях да го направя.
– Можеше да го включиш, така ли?
– Не го направих.
– Знам, че не си го направил. Но можеше, нали? Другите компоненти, клавиатурата, мониторът… те бяха запечатани, нали?
– Яко, човек. Обаче изходите на кутията не бяха. Можеше да включиш в тях всеки монитор или клавиатура с подходящи накрайници. Има милиони такива. Точно затова се притесних. Само че нищо не беше станало. Всичко беше стояло опаковано с месеци. Надписите си бяха там, както си трябва. Исках само да кажа, след като питаш, че е можело да се направи. Само аз не съм. Сабич и другите – те са го направили. Само не знам как. Такъв е животът, човек. Като не знаеш нещо, не знаеш. Точка.
Орестес се ухили широко и белите му зъби блеснаха под младежкия мъх, който минаваше за „мустак“. „Да, умно хлапе – отново си помисли Томи. – С годините тепърва ще разбере какво наистина не знае.“
Сутринта около единайсет, когато Томи се върна от среща в апелативния съд, Бранд местеше някакви папки на бюрото си. Темата на съвещанието не се различаваше много от разискванията в затвора миналия ден. Никой нямаше достатъчно пари. Затова кои разходи можеха да орежат?
Бранд си беше взел почивен ден вчера, за да се срещне с политическите консултанти. Противникът му Берохас имаше създадена организация и това бе преимущество за него. Бранд получаваше много помощ от партията, но тепърва трябваше да събира екип.
Молто го попита какво мисли за консултантите.
– Двете жени ми допадат. О’Банън и Майерс. Разбират си от работата. Познай чия кампания са организирали последно.
– На Сабич?
– Именно. – Бранд се засмя. – Но така е, парите не миришат.
– Между другото, вчера го видях.
– Кого?
– Ръсти.
Това накара Бранд да зареже преподреждането. Количката от делото срещу Сабич още беше в ъгъла на кабинета му, с папките и веществените доказателства. Когато водеше процес, прокурорът забравяше всичко във вселената – семейни поводи, новини, други неща – но свършеше ли, материалите отиваха да събират прах и никой не си мърдаше пръста да ги разчисти. В кабинетите на половината прокурори с месеци залежаваха дела. Когато накрая намереха време да изпратят нещата на склад, преживяването беше мъчително, като да се ровиш в спомените от стара любовна връзка; тези документи и шишенца, които някога изглеждаха съдбовни като парченца от Светия кръст, сега бяха абсолютно непотребни. След няколко месеца Томи нямаше да може да каже какво място повечето от тези предмети са заемали в сложния лабиринт от хипотези и заключения на обвинението. Сега само крайният изход имаше значение. Ръсти Сабич беше осъден престъпник.