– Бях в Морисроу – обясни Молто.
Разказа накратко за срещата. Освобождаването на затворниците щеше да бъде голям проблем за кампанията, но Бранд се заинтересува повече от Сабич.
– Отбил си се при него просто така? Без адвокат, без нищо?
– Като при стар приятел, така да се каже.
На Томи не му беше хрумнало, че Ръсти можеше да откаже да разговаря с него без присъствието на адвокат. На затворника явно също не му бе минало през ума. И двамата бяха прекалено заети с дългогодишното състезание между тях. Беше като спор за бивша жена.
– Как изглежда? – поинтересува се Бранд.
– По-добре, отколкото очаквах.
– По дяволите!
– Исках да го попитам на четири очи как са успели да бърникат в компютъра.
– Пак ли?
– Не ми каза. Мисля, че се опитва да защити сина си.
– Така си мисля и аз.
– Знам. Преди два дни случайно срещнах Горветич. Каза, че миналия месец сте се понапили и ти си казал, че според теб Ръсти се е признал за нещо, което не е извършил. Отначало не можех да проумея какво си имал предвид. После ми хрумна, че подозираш, че защитава сина си.
Бранд сви рамене:
– И аз не знам какво съм мислил. Бях се натряскал. Горветич също.
– Все още обаче не мога да разбера откъде ти хрумна, че Ръсти може да е защитавал сина си.
Бранд се нацупи и погледна бюрото си. Купчините документи бяха подредени като по конец, подравнени и с еднакви разстояния помежду като войнишки легла в казарма. Той взе няколко папки и се огледа за място, където да ги сложи.
– Просто предчувствие – отвърна след малко.
– Защо все пак?
Джими остави папките на един свободен ъгъл на бюрото, където очевидно не им беше мястото.
– Какво значение има, шефе? Ръсти е в пандиза, където трябва да бъде. Поне за известно време. От какво те е страх?
Страх. Точно това бе думата. Томи се беше събудил в три скован от страх. Опита се да се успокои, че това е просто обичайното безпокойство, което понякога го измъчваше, от неспособност или нежелание да приеме собствения си успех. Знаеше обаче, че трябва да разбере причината, ако иска да върне спокойствието си.
– Това, което ме плаши, Джими, е, че съм сигурен, че Ръсти не е записал картичката на компютъра си.
Бранд най-сетне седна на стола си.
– Защо мислиш така, Томи?
– Ами през последните дни направих няколко прости сметки. Това, което си казал на Горветич. Фактът, че си седял тук цяла нощ, след като сте разопаковали компютъра. И това, че Орестес ти е показал как да го включиш, без да скъсаш печата. Всичко това, след като се появи онази банкерка и делото изглеждаше обречено. Ти разбираш от компютри. Карал си курс при Горветич. Затова трябва да те попитам, Джим, след като все още нямаме разумно обяснение. Нали не си качил ти картичката?
– Как бих могъл да го направя? – попита Бранд. – Не бих могъл да пусна и да манипулирам компютъра, без в регистъра да се запише, че е бил включван, нали?
– Така е. Само че компютърът трябваше да бъде включен на другия ден в съда и в регистъра щеше да се запише тази дата и час.
Това вече привлече цялото внимание на Бранд. Той предпазливо погледна началника си.
– Много хитро – продължи Томи. – Създаваш защита, която обяснява всички доказателства, така че Стърн да изгради цялата си теория върху това. После изведнъж разбиваш на пух и прах всичките му аргументи и обвиняваш подсъдимия в измама. Гениално хрумване.
Бранд се втренчи някъде над бюрото си и дълго време остана с непроницаемо изражение. После на лицето му бавно се изписа усмивка, докато накрая се ухили на Молто по характерния си начин – гримаса на ирония, на непокорство и насмешка над безполезните усилия на закона.
– Наистина гениален план, ако беше истина – съгласи се той.
В Томи нещо се пречупи. Той седна на един стол в другия край на кабинета. Щеше да бъде достатъчно, ако Бранд му беше казал просто „не“. Междувременно Джим забеляза настроението на шефа си и усмивката му помръкна.
– Този тип уби жена си, шефе. Две жени. Той е виновен.
– Само не и за това, за което го осъдихме.
– Какво значение има?
– За мен голямо.
През всичките си години в тази служба Томи бе слушал един след друг главните прокурори да учат подчинените си как дългът на прокурора е да нанася безкомпромисни, но справедливи удари на престъпността. Някои бяха искрени; други намигваха или кимваха многозначително, когато го казваха, знаейки колко е трудно да водиш честна битка, да стоиш на открито, докато злосторниците се крият в храстите и те нападат в гръб. Преди да се роди Томазо, Томи навярно също бе пренебрегвал тези правила. Но когато имаш дете, залозите за бъдещето са други. Трябва да го научиш кое е правилно и кое – не. Без уговорки или изключения. Жестоката истина винаги ще бъде на улицата. Но ако един прокурор не съумее да очертае ясна граница и да не я прекрачва, каква надежда можеше да има тогава?