При тези думи сърцето на Томи се сви и той тихо изстена. Но преди да отговори, се замисли. Бранд реагираше по-бързо от него и беше имал няколко седмици за анализ на ситуацията. Как биха се развили нещата, ако се стигнеше до съд?
Щеше да се наложи да назначат специален прокурор. Аргументът, който Бранд изтъкна преди секунда – че той не е сторил нищо, с което да заблуди съда – нямаше да залъже никого. Манипулирането на доказателства в разгара на съдебен процес беше престъпление от един или друг вид.
Да се докаже това обаче бе съвсем друг въпрос. Сега в кабинета бяха само двамата. Дори версията на Томи за сегашния им разговор да бъде приета, Бранд не беше направил ясно самопризнание.
Най-важното обаче бе последното, което каза Бранд, майсторски завоалираната заплаха. Защото той беше прав. Ако Томи изстреляше този куршум, той със сигурност щеше да рикошира и да порази и него. Ако специалният прокурор все пак намереше доказателства, Бранд щеше да се измъкне, като каже, че е направил всичко със знанието и одобрението на шефа си. Ако Молто се обърнеше срещу него, Джим щеше да му го върне тъпкано. Ако Бранд излъжеше достатъчно добре, можеше не той, а Томи да отиде в затвора. Но дори да не се стигнеше дотам, главният прокурор щеше да преживее същия ад, както двайсет години по-рано. Хората щяха да повярват заради тогавашните му самопризнания за манипулиране на доказателства. Животът невинаги беше справедлив.
– Добре – бавно изрече Молто след още няколко минути размишление. – Ето какво ще направим. Ще кажа на съдия И, че сме открили нередности при съхраняването на доказателствата: компютърът е стоял разопакован в кабинета ти цялата нощ, преди да бъде включен в съдебната зала, и противно на тогавашното ни убеждение се е оказало, че машината не е била сигурно запечатана и е могла да бъде включена и манипулирана. Няма да казваме какво се е случило. Но понеже Сабич нямаше да се признае за виновен, ако знаеше, че не можем да докажем правилно съхранение на доказателствата, предлагаме отмяна на присъдата и оттегляме обвиненията. После ти напускаш службата, защото когато Ръсти отново излезе на свобода, яко ще се размирише, а вината за неправилното съхранение на компютъра е твоя. Ти ще поемеш отговорността за освобождаването на Сабич. Защото грешката е твоя, Джим.
– Това ще провали кандидатирането ми – отбеляза Бранд.
– Да, ще го провали.
– Сега трябва ли да ти благодаря?
– Би могъл. Когато помислиш за всичко, ще си ми благодарен.
– Не е честно.
Томи сви рамене:
– Животът не е справедлив, Джими. Поне понякога. – Изправи се. – Сега ще се обадя на Санди Стърн.
Поставен натясно и обиден, Бранд разсеяно чоплеше кожичките около ноктите си.
– Той още ли не е хвърлил топа?
– Доколкото разбирам, не. Дори разправят, че се подобрява. Това трябва да ни бъде за поука, Джими.
– Каква?
– Че винаги има надежда. Защото никога не знаеш какво ти е писано. – Томи погледна човека, когото бе смятал за най-добрия си приятел, и повтори: – Никога.
44.
Ана, 6-7 август 2009 г.
– Няма да повярваш – казва Нат, когато вдигам телефона си. – Няма да повярваш.
Всеки път, когато си помисля, че с Нат сме стигнали до върха на безумието, че по-лошо не може да стане, че най-сетне ще започнем да се връщаме към нормалния живот, изниква нещо ново.
– Току-що говорих със Санди. Ще освободят баща ми. Можеш ли да повярваш? Оттеглят всички обвинения.
– О, Нат!
– Можеш ли да повярваш? Някой от техниците на Молто забелязал, че компютърът не е съхраняван правилно в нощта, преди да го включа в съда. Така последователността на съхранение е нарушена и не могат да докажат престъпление.
– Не разбирам.
– И аз. Дори Санди не разбира. Съдия И обаче вече се е разпоредил. Санди не може да се свърже с баща ми, защото в изолатора нямат право на непланови телефонни разговори. Това ако не е бюрокрация! Стърн чака директорът на затвора да му се обади.
След секунда телефонът на Нат изпиуква и той затваря, за да говори с Марта.
Седя в малкия кабинет, с облекчение поглеждам снимката на Нат на бюрото ми и се радвам за него. После усещам някаква студенина в сърцето си. Макар че никога не съм го искала, жестоката истина е, че ми е по-лесно, когато Ръсти го няма, без тези объркани моменти заедно, когато и двамата едва се сдържаме и като че ли броим секундите, докато дойде време единият да си тръгне. След смъртта на Барбара почти не сме говорили, дори почти не сме се поглеждали. Единственото изключение беше, когато той се признаваше за виновен – когато вдигна очи и с удивление ме видя седнала до Нат. „Комплексно“ е слаба дума за това изражение. Копнеж. Неодобрение. Неразбиране. Всичко, което някога е чувствал към мен, беше събрано в него. После той се обърна и събра ръцете зад гърба си.