Иначе Нат, имайки предвид желанията на баща ти, мога да смятам изхода за успешен, ако успеем да изтъргуваме бързото му оттегляне от съда срещу споразумение с етичната комисия да не предприемат други – или поне не прекалено строги – мерки срещу него. Искам да уредим нещата така, че в крайна сметка да може отново да работи в системата на правосъдието.
За момент мисълта за трудностите, пред които се изправя Ръсти – без работа, с твърде малко приятели и почти напълно загубил уважение от обществото – ни потиска и всички се умълчаваме.
Стигаме до изправителния център около час по-рано и прекарваме времето в едно денонощно кафене, зареждаме се с кофеин, за да не заспим, и дълго разглеждаме снимките на Мартините деца на телефона ѝ. Най-сетне, в три без петнайсет, тръгваме към затвора през пустото градче. Изправителният център е построен на територията на единствения женски затвор със строг режим в щата. Състои се от няколко бараки като в казарма и тухлена административна сграда в центъра, на чийто последен етаж е изолаторът. Наоколо има плевни и две ниви със соя и царевица, толкова висока, че отделните растения приличат на грациозни танцьорки, когато вятърът поклаща листата им. Макар че самият изправителен център е с облекчен режим, заради съседната институция всичко е заградено с външна телена ограда с шипове на върха и висока вътрешна тухлена стена с караулни кулички през около двеста метра.
За да заблудят допълнително медиите, Стърн и директорът на затвора са се разбрали Ръсти да бъде освободен през товарния вход в западния край на лагера, откъдето постоянно минават хора. Спираме там на покрита с чакъл алея пред масивната стоманена врата.
В три без няколко минути чуваме гласове в тихата нощ, после едно от огромните крила на портата се открехва. Ръсти Сабич излиза на светлината от фаровете на Марта, като закрива очите си с хартиен плик. Носи същия син костюм, както в деня, когато го осъдиха, няма вратовръзка, а косата му е удивително дълга и това ме изненадва повече, отколкото бялата брада, за която Нат ми разказваше след последните им свиждания. Освен това доста е отслабнал. Нат се приближава към него и се прегръщат. Макар че стоим на пет-шест метра от тях, в тихата нощ ясно чуваме плача на двамата мъже.
След известно време се пускат, избърсват очите си и се приближават хванати за ръце към нас. Стърн се е изправил с помощта на бастуна си. Ръсти прегръща силно двамата си адвокати, после, за кратко, и мен. В радостта си не сме забелязали, че зад нас е спряла друга кола, и аз се разтревожвам, но Санди обяснява, че това е един бивш фотограф от „Трибюн“, Феликс Лагън, на когото той специално се бил обадил. Стърн искал снимката за архива си, но можел също да я изтъргува с някой от вестниците срещу публикуването на статия, представяща нещата от позицията на Ръсти. Адвокатите, Нат и бившият затворник се хващат за ръце и позират за няколко снимки. После Ръсти сяда на предната седалка в джипа на Марта, а Лагън отпрашва. Двигателят на колата вече работи, когато от затвора излиза още някой и изтичва към нас. Надзирател с униформа. Ръсти смъква стъклото си и се ръкува с него, разменят си няколко думи на испански. След това и ние потегляме през облака прах, вдигнат от колата на Лагън. Ръсти Сабич се прибира у дома.
Пътят на връщане изглежда по-кратък. Марта кара с над сто и двайсет. След като видя клиента си, Санди се отказа да публикува снимката му. Ръсти е толкова променен, че така никой няма да го познае, освен ако медиите не издебнат да го снимат пред къщата му.
Той е и доста мълчалив сега, гледа през прозореца, като леко изръмжава от време на време, сякаш казва: „О, да, забравил съм какво е да си на открито, как изглежда, как се чувстваш.“ Отваря плика, с който излезе от затвора. Вътре са личните му вещи. Изважда кредитните карти от портфейла и ги разглежда дълго, сякаш се мъчи да си спомни за какво служат. Изглежда приятно изненадан, че мобилният му телефон още работи, макар че след няколко секунди червената лампичка примигва предупредително – батерията е изтощена.
– Можеш ли да ми обясниш какво става? – пита, след като сме пътували известно време.
– Какво да ти обясня? – пита Стърн, към когото е адресиран въпросът.
– Защо Томи постъпи така?
– Вече ти казах какво ми обясни той, Ръсти. Компютърът не е съхраняван правилно през нощта, преди да го пуснем в съда. Това решава случая в наша полза. Не могат да го използват като доказателство.
– Сигурно има още нещо. Не мислиш ли? Защо му трябва на Томи да изнася тази информация на сегашния етап?
– Защото така изисква законът. Това не е онзи Томи, както едно време. Всеки в града може да ти го каже. Освен това какво друго може да има?