Ръсти не отговаря, но след минута разказва за посещението на Томи Молто при него в килията преди два дни. Томи му казал, че някои членове на екипа му смятали, че Ръсти се е признал за виновен за престъпление, което не е извършил. Дори известният с хладнокръвието си Санди Стърн не успява да скрие изненадата си.
– Извинявай – казва той, – аз съм само един прост адвокат, но може би щеше да е полезно, ако ни беше казал за това по-рано.
– Съжалявам, Санди. Знам, че звучи глупаво, но го приех като частен разговор.
– Аха.
Седнала точно зад Ръсти, Марта се удря по челото и поглежда към Нат. Аз съм на задната седалка и за да подкрепям любимия си, съм сложила ръка върху рамото му.
Той мълчаливо поклаща глава. Едва ли някой от нас някога ще разбере.
В четири и нещо стигаме до Ниъринг. Кварталът е спокоен. Когато спираме пред къщата, следват още прегръдки. С Нат прехвърляме покупките в колата на Ръсти в гаража и се отдръпваме, за да може да мине и да продължи към Скейджън. Вместо да запали обаче, тойотата се изкашля учтиво – малко като звука, който Санди има навик да издава от време на време – и замлъква окончателно. Акумулаторът е изтощен.
– Голяма организация, няма що – изръмжава Ръсти.
Предлагам му да вземе моята кола, но Нат ми напомня, че утре имам среща в Грийнуд. За няколко секунди петимата обсъждаме различни възможности. Марта бърза да закара баща си, за да не се изморява повече, но казва, че имала кабели вкъщи, а домът ѝ не е далеч. За да се отвори шкафът обаче, трябвало да се преместят два трийсеткилограмови чувала с тор, а за това е необходима мъжка сила. Ако тойотата не запали и след като ѝ пуснем ток, ще трябва да търсим кола под наем или някого, който да ни заеме своята.
Качвам се в колата си, за да закарам Нат, но той идва от моята страна и ми прошепва през отворения прозорец:
– Не го оставяй сам. Не сега.
Поглеждам го за момент и му връчвам ключовете. Нат сяда зад волана, но отново се подава навън и пак прошепва:
– Ще му приготвиш ли нещо за закуска? Моля те.
Ръсти вече е в къщата. Влизам след него, като влача две торби с продукти. Той е включил мобилния си телефон и гледа през пердетата на кухненското прозорче.
– Репортери? – питам аз.
– Не, не. Стори ми се, че у съседите свети. Семейство Грегориъс винаги имат резервна кола, която никой не използва.
Истината е, че изглежда по-добре, отколкото съм очаквала. По време на процеса и месеците преди това се беше променил за много кратко време. Дори Стърн изглеждаше по-малко съсипан от смъртоносната си болест. Ръсти бе отчаян и потиснат, жива развалина. Понякога, когато бяхме заедно, го виждах да поздравява познати на улицата. Все още си спомняше какво се очаква да говори в такива случаи. Подаваше ръката си в подходящия момент, но пак изглеждаше, сякаш се страхува да използва полагащото му се пространство на този свят. Не съм сигурна, че Нат го е забелязал. Той беше толкова зает да се помири с баща си и сякаш не осъзнаваше, че човекът, когото е познавал, вече почти го няма. Сега обаче той се върна. И не заради свободата. Веднага си давам сметка за това. Помага му мисълта, че е изтърпял наказанието си, че е платил цената.
– Нат предположи, че може да си гладен. Искаш ли нещо за закуска? – питам го аз.
Той се приближава и надниква в торбите.
– Има ли някакви плодове? Не съм подозирал, че първото, което ще ми се дояде след затвора, ще са ягоди.
Тъй като познава добре родителите си, Нат е купил боровинки и ягоди. Започвам да мия и да режа на чешмата. Ръсти застава зад мен.
– Барбара винаги е искала да ремонтираме кухнята. Обаче не можеше да си представи, че всеки ден тук ще се мотаят майстори.
Оглеждам се. Той е прав. Помещението е старомодно и тясно. Шкафовете от черешово дърво все още са хубави, но всичко друго изглежда овехтяло. Все пак е странно, че споменава Барбара. Както често става, призракът ѝ, който още витае в тази къща, сякаш ме завладява; чувствам страстната ѝ любов към сина ѝ и мрачните дълбини на нещастието ѝ. Тя беше от хората, които постоянно имат нужда от кураж, за да оцелеят.
– Не съм я убил – казва Ръсти.
Поглеждам го за момент. Седи при черешовата маса със старомодни орнаменти във формата на мида и ме гледа, за да види как ще реагирам.
– Знам – отговарям му. – Да не би да се опасяваше, че съм те подозирала?
Отговорът ми е искрен, но той няма представа колко месеца ми костваше, докато приема това си заключение. Проблемът ми, колкото и да не искам да оценявам улики, е в начина, по който е програмиран мозъкът ми. Съшивам доказателствата като вманиачена шивачка на юргани. Затова съм толкова подходяща за юрист. Аз съм способно момиче, което от малко се грижи за себе си и майка си. Свикнала съм да търся знаци и да ги тълкувам. Затова нямаше как да не се замисля за най-обезпокоителните неща, които знаех – че Ръсти е отишъл да се консултира с Прима Дана само няколко дни, след като му казах, че ще започна да излизам с Нат, или колко разгневен си тръгна от „Дулсимър“ онзи ден. Най-лошото, спомних си имейлите, по които бях разбрала, че Барбара е прочела писмата ми до Ръсти. Тя не се издаде с нищо в онази нощ, когато с Нат им отидохме на гости в Ниъринг, но често след това си представях какъв скандал е вдигнала на Ръсти, след като сме си тръгнали.