Беше толкова трогателно, дори се просълзих. Но нямаше смисъл. Въпреки това дълго се колебах и му изпратих отговора чак вечерта на другия ден.
ОТ: AnnaC402@gmail.com
ДО: NatchReally@clearcast.net
Изпратено: четвъртък, 05.08.2008, 22:38
Тема: Отг.: Моето сърце
И аз мисля, че те разбирам Нат. Ти също ме разбираш. Може би щеше да е хубаво да се опознаем повече и да видим какво ще излезе, ако животът ми не се беше провалил. Но такова е положението. Идеята не е добра по много причини, които вече ти обясних, и по още една-две други, които не искам да споделям дори пред теб. Говорих за това с Денис днес, след като прочетох последното ти писмо. Не съм от хората, които оставят психиатъра си да се меси в живота им, пък и той не е от тези психиатри, но и двамата сме на мнение, че идеята не е добра. Просто не мога все да се хвърлям във връзки, които са обречени като „Титаник“.
Не знам какво друго да кажа, освен че много, много съжалявам.
Не бях сигурна дали изобщо ще ми отговори, но на другия ден получих ново писмо, макар и прощално.
Ана…
Мисля, че трябва да спра навреме. Не трябва да те виждам, да ти пиша, нищо. Има нещо в начина, по който си допаднахме, което може да ме доведе само до един резултат. Сега се скитам безцелно и страдам, а когато се прибера вкъщи, препрочитам писмата ти. Така попадам в опасен затворен кръг.
Но ти не каза нито една конкретна причина, която да разбера. Какъв е проблемът? Възрастта ли? Това, че си работила за баща ми? Предишната ти връзка? Можем да преодолеем тези проблеми за нула време. Ти обаче казваш само една дума – „не“. Сигурно имаш причини. Мисля, че ще полудея, ако продължавам така.
Ти си невероятна!
Не отговорих. Нямаше какво повече да се каже. Същата нощ обаче той ми изпрати друго писмо.
Ана…
Току-що прочетох за пореден път последното ти писмо и накрая разбрах. Сега съм надрусан и утре сигурно ще видя, че съм написал пълни глупости, но точно в този момент искам да те попитам нещо за баща ми, което ще ти прозвучи толкова налудничаво и безумно, че сигурно ще ме помислиш за пълна откачалка.
Мислех за това, което каза, че заради него щяло да изглежда странно, ако ходим заедно. Спомних си как изведнъж замълча, когато споменах, че може би е имал любовница. Как майка ти също имала връзка. Затова ето въпроса.
Да не би да си моя сестра? Или полусестра? Зная, че виждам някаква логика в това само защото съм надрусан до козирката. Но въпреки това. Ако не ти е много неприятно да драснеш още един имейл, би било страхотно.
ОТ: AnnaC402@gmail.com
ДО: NatchReally@clearcast.net
Изпратено: четвъртък, 07.08.2008, 00:38
Тема: Отг.: Моето сърце
О, Нат. Чудя се да се смея ли, или да плача. Дори се изкушавам да отговоря с „да“, ако това най-после ще те успокои. Мисля, че предположението ти е много оригинално. Но отговорът е „не“. Не.
За едно си прав. Това не бива да продължава повече. Мисля, че си страхотен. Идеален мъж. Но нека да ти кажа онова, което все повтарям на себе си. Щом между нас може да има такива отношения, значи има шанс да ги намерим и другаде. Прекалено често съм търсила двигатели, онзи Някой, който бих искала да бъда, вместо човека, който ще ме накара да се почувствам достатъчно зряла, за да стана аз този Някой. Ти ми подари нещо прекрасно. Никога няма да мога да ти се отблагодаря.
14.
Томи, 29 октомври 2008 г.
– Знам, че си намерил нещо – каза Томи на Бранд, когато се срещнаха пред Централния районен съд.
Джими излизаше от съдебна зала, носеше елегантен вълнен костюм, по-луксозен от всичко, което повечето прокурори можеха да си позволят. Понякога Молто му казваше, че във вените му сигурно тече италианска кръв. Делото, по което сега водеше обвинението, бе за тройно убийство с една от жертвите – племенничка на филмовата звезда Уонда Пак. Красива и тъжна, Уонда всеки ден седеше в съдебната зала с цяла банда роднини. Тъй като очакваше това развитие на нещата, Бранд бе предпочел лично да се заеме, вместо да остави случая на някой по-неопитен прокурор. Джими не отричаше, че обича да се гледа по телевизията. Съдът бе разпуснат за обедна почивка и той излезе по сако, за да се види с шефа си. Времето беше студено. Духаше пронизващ вятър, а в небето се носеха парцаливи, зловещи облаци.
– Как така? – попита Бранд.
– Как какво?
– Как така разбра, че съм намерил нещо?
– Защото иначе нямаше да ме караш да се мотая на улицата по обяд посред съдебно дело.