– Рецептата е за десет хапчета. Според описа на лекарствата обаче тук е имало само шест. – Взе найлоновото пликче с шишенцето и показа шестте оранжеви таблетки на дъното. – Значи някой е извадил останалите четири, а доколкото разбирам сега, единствените отпечатъци върху шишенцето са от съдията.
– Възможно ли е да е пипала шишенцето, без да остави отпечатъци?
Дикърман се усмихна:
– Знаеш отговора, Том. Възможно е. Но вакуумно металното проявяване е най-чувствителният метод за откриване на отпечатъци. И ако следваме логиката на Джим, госпожа Сабич би трябвало да е пипала шишенцето четири пъти, без да остави отпечатъци. Получихме и другите лекарства от аптечката ѝ. От деветте шишенца, които съм изследвал досега, на осем има отпечатъци. На деветото са размазани.
– Възможно ли е да са нейни?
– Да. Има запазени фрагменти, които можем да сравняваме, но, изглежда, че и друг го е пипал, което би затруднило изследването на ДНК.
– На защитата ще ѝ бъде трудно да докаже, че Барбара е пипала фенелзина, ако отпечатъците ѝ са върху всички други шишенца – отбеляза Бранд.
Двамата прокурори тръгнаха към задния вход, през който бяха влезли. Томи не искаше да среща никого от познатите си полицаи на горния етаж, които щяха да се чудят какво е накарало главния прокурор да слезе при тях от мястото си сред боговете. На вратата Бранд спря, за да благодари на Дикърман и да обсъдят следващите стъпки в разследването, а Томи излезе на пронизващия вятър, за да помисли върху току-що наученото. Сивото небе, което щеше да тегне над окръг Киндъл през идните шест месеца, сякаш Тройният град е попаднал под оловен похлупак, все по-безмилостно ги затискаше.
„Пак го направи. – Тези думи, тази мисъл, отекнаха в главата на Томи като ниски тонове на пиано. – Ръсти пак го направи.“ Този мръсник отново бе убил човек. Не се беше поучил от предишната си грешка. Застанал на студа, Томи изпитваше толкова много емоции, че му беше трудно да ги определи всичките. Изпитваше гняв, разбира се. Гневът лесно го обхващаше, макар че напоследък ставаше по-рядко. Въпреки това чувството беше до болка познато, както при пожарникар, който се кани да влезе в горяща къща. Имаше и желание за отмъщение. Толкова дълго беше чакал. И най-сетне Ръсти отново бе показал истинското си лице. След като всичко се докажеше в съда, какво щяха да кажат хората на Томи – хората, които с десетилетия са го смятали за мошеник, избрал лесния път, по който тръгва не един лош полицай?
Обаче сред всичките тези предсказуеми реакции най-странното бе едно нещо, което Томи внезапно разбра. Ако не можеше да има Доминга, какво би направил той? Щеше ли да убие? Няма нищо, което един човек да желае повече в живота си от любовта. Вятърът се засили и го прониза като с нож. Но той разбра. Ръсти сигурно е обичал онази жена.
19.
Ана, 24-25 септември 2008 г.
Обичам Нат. Наистина съм влюбена в него. Необратимо. Всеотдайно. Толкова често преди съм си мислила, че това е истинската любов, но сега всяка сутрин се удивлявам от неземното чудо. Двамата сме неразделни от деня, когато се видяхме във върховния съд, и оттогава всяка нощ сме заедно, освен веднъж, когато трябваше да пътувам до Хюстън. Кризата, която удари жестоко адвокатската професия и в някои мрачни моменти ме кара да се притеснявам за работата си, сега е добре дошла, защото повечето дни мога да си тръгна от работа в пет. Готвим заедно. Любим се. И с часове си приказваме. Всичко, което Нат казва, ме радва. Или ме трогва. Или ме разсмива. Заспиваме едва към два-три часа и на заранта едва ставам от леглото за работа. От вратата го поглеждам строго и казвам:
– Не можем да продължаваме така. Тази вечер трябва да поспим.
– Добре – отвръща той.
Цял ден копнея отново да го видя и целият блажено безсънен цикъл се повтаря.
Нат се нанесе при мен в края на първата седмица, без нито веднъж да обсъждаме въпроса къде ще живее. Той ще остане с мен. Случи се точно както всички са ми казвали досега: „Когато се случи, ще разбереш.“
Понеже това му е работата, Денис попита дали една от причините не е чистата невъзможност на ситуацията, дали съм се отдала на любовта само защото знам, че не бива и е опасно. Не мога да му отговоря. Но съм щастлива. И Нат също е щастлив.
По отношение на Ръсти нямах определен план, просто реших, че трябва да му кажа. Когато се видяхме в „Дулсимър“, той побесня. Това не ме изненада, но не защото целта ми е била такава, както ме обвиняваше той, а защото винаги съм подозирала, че зад наглед спокойния му характер се крие агресия. С времето обаче и двамата ще свикнем с това странно развитие на нещата. И двамата имаме нещо общо. Обичаме Нат.