Съдия И нарежда стенографката да прочете въпроса и отговора. После отсъжда:
– Отговорът може да остане, но съдия Сабич, само за едно от отворените шишенца експертите са установили със сигурност, че не носи отпечатъци от жена ви. Съгласен ли сте?
– Така е, ваша чест.
– Добре.
Съдия И кимва на Молто да продължава.
– В същото време единствените отпечатъци върху шишенцето с фенелзина са ваши, нали?
– Мои отпечатъци има върху това шишенце и още седем други, включително неразпечатаните приспивателни хапчета.
– Незадоволителен отговор.
– Приема се – отсъжда с мрачен тон съдия И. Баща ми няма да получи втори шанс да шикалкави.
– Ако съдим по отпечатъците, вие сте единственият, който е пипал фенелзина.
Вече смъмрен от съдията, татко отговаря по-внимателно:
– Ако съдим по отпечатъците, да.
– Много добре – отбелязва Томи.
Едва след като казва тези думи, осъзнава, че е прозвучало, сякаш имитира Стърн. Един от съдебните заседатели, чернокож на средна възраст, усеща това и се подсмихва. Това, което прави Томи, явно много му харесва. Молто се връща при масата на обвинението и разлиства бележника си – знак, че ще смени темата.
– Удобно ли е за почивка? – пита съдията.
Молто кимва. Съдия И удря с чукчето си и обявява четирийсет и пет минутна почивка. Зрителите веднага стават и започват да се суетят. Баща ми е знаменитост в окръг Киндъл вече няколко десетилетия, особено сред редовните посетители на съдебни дела. Както и да го наречем – жажда за зрелища или злорадство – но повечето от тях са дошли да видят падението на един титан, да се уверят, че властта разваля човека и затова е по-добре без нея. Не съм сигурен, че в залата има друг освен мен, който се надява татко да е невинен.
26.
Нат, 22 юни 2009 г.
Докато свидетелят е под клетва, никой няма право да говори с него за показанията му, дори защитникът му. Стърн и Марта кимват на баща ми от масата на защитата и Санди му показва стиснатия си юмрук като знак да се държи, но никой от двамата не се приближава до него. Става ми кофти от това. Сякаш всички в залата искат да се дистанцират от него. Затова ставам и го питам дали иска още вода. Той равнодушно свива рамене.
– Добре ли си? – питам го.
– Уморен съм, но още се държа. Той ме бие по всички фронтове.
Не би трябвало да коментирам това, а и какво мога да кажа? Опитвам се да го окуража със същата глупост, която крещеше от трибуните на училищните ми бейзболни мачове, когато отборът ми губеше с 12 на нула във втория ининг:
– Още нищо не е решено.
– Няма значение.
Той се усмихва леко. През последните няколко месеца е станал такъв мрачен фаталист, че ме плаши. Каквото и да се случи, баща ми никога няма да бъде същият, какъвто е бил преди, пък ако ще Зевс да изпрати мълния и да го освободи. Никога няма да си върне предишния живот. Той поставя ръката си на рамото ми за секунда и обявява:
– Отивам до тоалетната.
Разговорите ни през последните няколко месеца протичат горе-долу по този начин. Не съм спрял да разговарям с баща си, просто не си казваме нищо съществено, дори в сравнение с безсмислените ни дискусии преди. Сигурен съм, че е забелязал, но и законът не ни оставя много възможности. Като свидетел не мога да обсъждам с него уликите или хода на делото, а на този етап като че ли всичките му мисли са насочени към това, не че и аз имам други теми. Мълчанието ме устройва. Не знам дали баща ми е виновен. Една част от мен никога не би приела това, дори да е истина. Ала, от друга страна, интуицията ми подсказва, че смъртта на майка ми има нещо общо с тайната любовна връзка на татко. Ана, която не иска да обсъждаме това, защото не желае да става буфер между мен и баща ми, на няколко пъти ме пита какво основание имам да смятам така. Краткият отговор е, че защото познавах майка си. Както и да е, това, което подозирам, че баща ми най-много иска да чуе от мен, е да му кажа какво мисля за него и по-точно, дали още го обичам. Понякога ми иде да му оставя бележка: „Ще ти кажа, когато разбера.“
Винаги ми е било трудно да разбера баща си. Той като че ли нарочно се стреми да бъде тайнствен, но с годините това поведение все по-малко ми харесва. Аз, разбира се, го познавам по онзи безмилостен начин, по който децата познават родителите си – както може би човек успява да опознае урагана, ако застане в самото му око. Знам всичките му досадни навици, например как понякога млъква по средата на разговора, сякаш му е хрумнало нещо много по-важно от всеки друг в стаята; или замълчава, ако някой заговори за нещо малко по-лично, дори просто да се оплаква как кожата му се възпалява от вълнени платове; или надутото му държане, което винаги има към мен, сякаш бремето да е мой баща е съизмеримо с отговорността да държиш копчето за всички ядрени ракети на Америка. Но това дело, обвиненията, любовната афера, всичко това само потвърждава факта, че аз всъщност не познавам баща си.