Виждам как Марта сръгва баща си, но Стърн не помръдва. Предполагам, че зададеният въпрос е толкова абсурден, че не си струва труда да се повдига възражение. Когато подготвяше баща ми емоционално за кръстосания разпит, Марта му обясни, че като съдия ще изглежда по-добре, ако се защитава сам, а не се налага адвокатът му постоянно да се намесва. Това прави той и сега. Намръщва се леко и казва на Томи:
– Разбира се, че не.
– Бяхте ли по-твърдо решен да прекратите брака си този път, когато посетихте господин Ман през септември 2008 година?
– Не знам, господин Молто. Бях объркан. С Барбара бяхме женени от много дълго време.
– Да, но признавате, че сте получили съвет от господин Ман през юли 2007 година, нали?
– Да.
– Значи, господин съдия, бихме могли да заключим, че сте се върнали, защото сте били готов да послушате съвета и да поискате развод.
Молто се движи прецизно като фигурист, като умело избягва въпроса какво точно си е говорил татко с Дана.
– Предполагам, господин Молто, че за кратък период намерението ми да прекратя брака си е било по-твърдо, но след време се разколебах.
– Дали фактът, че предстояха избори за върховния съд, не беше основната причина за това?
– Със сигурност нямаше да поискам развод преди 4 ноември.
– Би направило лошо впечатление, нали?
– Повече ме притесняваше шумът, който щеше да се вдигне, докато след изборите проблемът щеше да бъде само мой и на семейството ми.
– Все пак избирателите нямаше да бъдат много доволни, ако бяха научили, че искате да разтрогнете брака си, нали?
– Предполагам.
– Но пък веднага бихте спечелили съчувствието им, ако внезапно овдовеете.
Баща ми не коментира. Просто свива рамене.
– Казахте ли на жена си, че смятате да поискате развод?
– Не.
– Защото…
– Защото не бях сигурен. Защото след срещата ми с господин Ман пак промених решението си. Защото жена ми беше твърде импулсивна. Щеше да се ядоса. Нямаше смисъл да обсъждаме въпроса, преди да взема окончателно решение.
– Значи нямахте намерение да говорите с нея за това, така ли?
– Никакво намерение. Би било изключително неприятно.
– Тогава можем ли да кажем, господин съдия, че смъртта ѝ ви спести скандала с нея и излагането пред избирателите?
Баща ми отново присвива очи и леко се мръщи, сякаш това е абсолютна глупост. Опитва се да покаже безразличие към клопката, в която сам се е набутал.
– Можете да го кажете, господин Молто, щом искате.
– Всъщност смъртта на госпожа Сабич е дошла в много удобен момент.
– Възразявам – провиква се Стърн.
– Достатъчно – казва тихо съдия И. – Продължете с другата тема.
– Много добре – повтаря Томи по-натъртено от предишния път и се връща при бележките си. Леко се излъчва. Знае, че се справя по-добре от очакваното. – Да поговорим пак за компютъра ви.
В нощта, когато баща ми научи, че ще му предявят обвинения – 4 ноември 2008 г.; дата, която никога няма да забравя; денят, когато би трябвало да е достигнал зенита на кариерата си – окръжната полиция претърси къщата ни в Ниъринг. Взеха двата компютъра и очевидно търсейки следи от фенелзин, прибраха всички дрехи на баща ми, всички кухненски прибори, чинии, чаши, всички отворени бутилки и кутии от хладилника и шкафовете, всичките му инструменти. Но това не беше всичко. При първоначалното претърсване откриха няколко кръпки пресен бетон, с който татко бе замазал някакви дупки в мазето (родителите ми постоянно се бореха с влагата). Донесоха пневматични чукове и разбиха стената. Извадиха нова заповед и разровиха целия двор, защото съседите им казали, че баща ми копал усилено малко преди смъртта на мама. Това беше истина, нали бе засадил рододендрона ѝ в деня преди вечерята с Ана. Не стига това, ами прокурорите отказаха да освободят каквото и да било от иззетите неща и в продължение на месеци оставиха баща ми без нито една дреха, без компютър и само с едно канче да си вари вода в кухнята.
Компютърът стана повод за ожесточени спорове, защото баща ми работеше много нощем и редовно вземаше вкъщи файлове от съда. На харддиска имаше десетки чернови на съдебни решения, много от тях – по обжалвания, в които окръжната прокуратура беше страна, а също много протоколи, свързани с вътрешния ред на апелативния съд, в които съдиите, така да се каже, сваляха гащите и споделяха откровени мнения за адвокати, дела, а понякога и един за друг. Съдиите побесняха, когато научиха, че всичко това е попаднало в ръцете на прокурорите.
Джордж Мейсън, който стана изпълняващ длъжността главен съдия, не искаше да се говори, че апелативният съд защитава баща ми, и сигурно би се опитал да успокои колегите си, ако не беше едно иначе доста забавно усложнение – нямаше съдия, който да разреши спора. Всички във върховния съд бяха отказали да гледат делото, а дори след като назначиха съдия, за обжалване и дума не можеше да става, защото апелативният съд бе една от страните. Накрая Молто и Джордж се споразумяха прокуратурата да направи копие на харддиска и да го изследват в присъствието на Мейсън или на човек, упълномощен от него, за да не отварят документи с вътрешна информация. Споразумяха се същото и за служебния компютър на татко.