– Да.
– И отричате да сте го направили?
– Да, отричам.
– Кой друг живееше в къщата освен вас, господин съдия?
– Жена ми.
– Но вие казахте, че с нея сте имали уговорка да не отваря електронната ви поща.
– Точно така.
– Нещо в показанията ви не се връзва, съдия Сабич.
– Господин Молто, наистина нещо не се връзва. Вие казвате, че съм изтрил тези писма толкова внимателно, че от тях да не остане никаква следа. В същото време не съм си дал труда да изтрия файловете от справката ми за фенелзина, да не говорим, че небрежно съм оставил отпечатъците си върху шишенцето. Наистина това звучи смехотворно.
Това словоизлияние не може да се определи точно като избухване, защото баща ми изрече тези думи с доста спокоен тон. И е прав. Противоречието в теориите на прокурора са обнадеждаващи. Всъщност баща ми за първи път успява да нанесе по-сериозен ответен удар. Томи се втренчва в него, после се обръща към съдия И:
– Незадоволителен отговор, ваша чест. Обвиняемият ще има възможност за заключително слово.
– Прочетете протокола, моля.
Стенографката започва да чете. Това усложнява положението на прокурора, защото съдебните заседатели отново ще чуят възраженията на баща ми. Накрая Бейзъл И поклаща глава:
– Това е отговор на въпроса ви, господин Молто. Друг път не питайте какво се връзва и какво – не. А вие, съдия Сабич… – обръща се към баща ми със същото търпение и уважение, както през целия процес, – моля без аргументи.
– Съжалявам, ваша чест.
Съдия И поклаща глава:
– На лош въпрос, лош отговор. Чухме много добри въпроси, но не и този.
– Съгласен съм, ваша чест – казва Молто.
– Добре. Всички са доволни.
Тази реплика посред дело за убийство се струва много смешна на присъстващите и залата се оглася от истеричен смях, а съдията, който извън съдебната зала е известен като голям чешит, се хили най-силно от всички.
– Добре – казва той, след като хората се поуспокояват.
– Съдия Сабич, имаше ли на домашния ви компютър имейли, които не сте искали никой да види? Тоест преди да бъдат изтрити.
– Както казах, имаше много поверителна информация от съда.
– Имам предвид лични писма.
– Някои.
– Какви по-точно?
Първото, за което ми хрумва, са писмата от любовницата му. Те също вероятно са били там, но има по-ясни свидетелства от друг източник.
– Първо, както сам заяви, господин Ман беше потвърдил за срещата ни с имейл.
– Знаете ли дали писмата от господин Ман са били на домашния ви компютър?
– Според показанията на вашите свидетели, не.
– Всъщност доктор Горветич успя да определи, че за изтриването на тези писма е бил използван „Евидънс Ирейзър“.
– Така твърди той.
– Съмнявате ли се в думите му?
– Мисля, че нашият експерт ще оспори заключението му, че е използвана заличаваща програма. Но очевидно писмото не е било там.
– И вие отричате да сте го изтрили?
– Не си спомням да съм трил писмата на господин Ман, но очевидно съм имал причина да го направя. Сигурен съм обаче, че не съм инсталирал и използвал никакъв заличаващ софтуер на компютъра си.
– Значи, ако не беше използван „Евидънс Ирейзър“, специалист, анализиращ файловете, би трябвало да разбере, че сте обмисляли да напуснете жена си. Нали?
Разбирам какво цели Томи. Ще обвини баща ми, че е почиствал уличаващи писма от компютъра си, в случай че властите разкрият фенелзиновото отравяне. Ако се стигне до това, татко със сигурност ще загази.
– Възможно е.
– Възможно е – повтаря Молто и отново се замисля за момент. – Така… на 29 септември, ако съдим по онова, което сте казали на полицията, вие сте се събудили и сте намерили жена си мъртва.
– Да.
– И в следващите близо двайсет и четири часа не сте се обадили на никого. Вярно ли е?
– Да.
– Не сте извикали „Бърза помощ“, за да се опитат да ѝ помогнат.
– Тя беше студена, господин Молто. Нямаше пулс.
– Направили сте това заключение сам и не сте се обадили на „Бърза помощ“, така ли?
– Да.
– Не сте се обадили на сина си и на никого от роднините и приятелите на жена си, за да им съобщите, че е починала.
– Тогава не.
– И според думите ви пред полицията сте седели цяло денонощие и сте мислили за жена си и за брака си. Прав ли съм?
– Малко подредих, за да изглежда добре, когато синът ми я види. Но да, през повечето време седях и мислих.
– И накрая, на практика едно денонощие след това, сте се обадили на сина си.