– Да.
– После, според неговите показания, сте се обадили на Натаниъл…
Потрепервам, когато чувам това име от устата на Молто.
– … и сте спорили с него дали да извикате полиция.
– Той не го нарече „спор“, а и аз не смятам, че сме спорили. Просто не ми беше хрумнало, че трябва да извикам полиция и честно казано, в този момент изобщо не исках да виждам чужди хора.
– Колко години сте били прокурор, съдия Сабич?
– Петнайсет.
– И въпреки това твърдите, че не ви е хрумнало, че при всеки случай на неизяснена смърт трябва да се вика полиция?
– Бях объркан, господин Молто. Не знаех какво да правя. Не бях свикнал да намирам жена си мъртва в леглото.
Няколко от съдебните заседатели се изкискват. Стърн се намръщва. Не му харесва татко да се прави на остроумен.
– Казвате, че жена ви имала проблеми със здравето. Но тя е била в отлична физическа форма, нали?
– Да, така беше. Но тренираше, защото знаеше, че има наследствена предразположеност. Баща ѝ почина едва навършил петдесет.
– Значи без помощта на квалифицирано лице не само преценихте, че жена ви е мъртва, ами и определихте причината за смъртта ѝ.
– Казвам ви какво си помислих. Обяснявам ви защо не ми хрумна да извикам полиция.
– Да не би случайно да го направихте, за да забавите аутопсията?
– Не.
– Или да дадете време на стомашния сок да разгради всички следи от храната, която сте ѝ дали, за да влезе в реакция с фенелзина, който сте сипали във виното ѝ?
– Не.
– Казвате, че сте подредили малко. Дали случайно това подреждане не е включвало измиване на чашата от вино, в която предишната вечер бяхте разтворили фенелзина?
– Не.
– Какво друго доказателство имаме освен вашата дума, че не сте измили чашата със следите от отровата, с която сте убили жена си?
– Твърдите, че лъжа, така ли, господин Молто?
– Кой друг може да потвърди, господин съдия, че не сте измили кухненския плот, върху който сте счукали хапчетата фенелзин, или инструмента, с който сте го направили?
Баща ми не си дават труд да отговори.
– Кой друг може да потвърди, че не сте изчакали двайсет и четири часа, за да скриете всяка улика, доказваща, че сте отровили жена си? Кой, съдия Сабич? Кой друг ще потвърди думите ви?
Томи стои само на няколко крачки от баща ми и се опитва да го победи с поглед.
– Разбирам, господин Молто. Имате само моята дума.
– Само вашата – повтаря Томи Молто и гледа в баща ми още няколко секунди, преди да се върне при масата на обвинението, където подрежда бележките си и сяда.
27.
Томи, 27 юни 2009 г.
На кафеникавата светлина в кабинета на главния прокурор, където денонощието като че ли се състоеше само от две фази, сумрак и тъмнина, няколко души от екипа на Томи го чакаха пред месинговата врата на асансьора, всеки – нетърпелив първи да стисне ръката на шефа си. Джим Бранд слезе първи, като буташе съдебната количка. Това возило от стоманена тел приличаше на кошница в супермаркет и се използваше всеки ден за пренасяне на документите по делото и домашния компютър на Ръсти до съдебната зала и обратно. Другите двама членове на прокурорския екип, детектив Рори Гислинг и стажантката Рута Вие, го последваха. След като всички влязоха през подсилената със стоманена обшивка врата на офиса, вътре гръмнаха ръкопляскания – много от служителите бяха присъствали на кръстосания разпит. След като прие първите поздравления, Томи продължи след количката към личния си кабинет в ъгъла. Сцената беше като от филмите за Римската империя, в които победителите влизат в някой укрепен град, предшествани от каруца с останките на предишния владетел.
Прокурорите се шегуваха, присмиваха се на Ръсти, че бил пушечно месо.
– Ти го въртеше като пиле на грил, шефе!
– Добре дошли в ресторанта на Томи! Опитайте нашия специалитет – съдийско печено.
Дори съдия И бе погледнал главния прокурор за момент, преди да разпусне заседанието, и му кимна кратко в знак на уважение. Ако трябваше да бъде искрен, Томи се чувстваше малко като в небрано лозе. Отдавна беше забелязал, че е от хората, които се чувстват неловко от собствения си успех. Това бе още една от срамните му малки тайни и единственото му успокоение през последните няколко години беше мисълта, че има още много такива като него. Когато късметът се усмихнеше на Томи Молто, той често изпитваше чувство за вина, дълбоко убеден, че не го заслужава. Чувстваше се недостоен дори за любовта на Доминга. Затова съвсем естествено, макар да съзнаваше, че нанася сериозни рани на Сабич, същата тревога започна да го измъчва.