– От какво се притесняваш тогава? – попита.
Джим беше единственият, който познаваше достатъчно добре шефа си, за да забележи безпокойството му. Томи се замисли за момент, но още не можеше да намери точната причина.
– Санди Стърн е майстор на контраатаките – отбеляза след малко. – Това е едно.
Стърн много добре знаеше, че всеки съдебен процес е война на очакванията, в която никой няма абсолютен контрол върху настроението в залата. Знаеше, че може да преживее една победа на обвинението, дори серия от победи, ако след това успее да отбележи своя. Всъщност сега ставаше ясно защо адвокатът бе решил клиентът му пръв да даде показания. Защото искаше да възстанови доверието в Ръсти, след като бъде изобличен. Томи дори подозираше, че Стърн искаше Ръсти да се представи неубедително на моменти, за да могат по-късно съдебните заседатели да изпитат чувство на вина, че са се усъмнили в него. Томи отдавна се беше отказал да гадае следващите ходове на Стърн в съдебната зала. Нямаше шанс да победи адвоката в неговата игра. Трябваше просто да играе своята. Да планира добре собствените си ходове.
– Само гледайте – измърмори. – Стърн винаги пази изненадите си за накрая.
– Ще се справим – окуражи го Бранд.
– Така е – съгласи се Томи. – Но знаеш, че след две седмици единственото, което съдебните заседатели ще си спомнят от днешния ден, ще е, че Ръсти е казал, че не е убил жена си. И че е бил сравнително убедителен. Че е бил спокоен през повечето време. И не се е опитвал да избягва въпросите.
– Прекалено много се оправдаваше – вметна Рори.
Рута, съдебната асистентка, само гледаше, но явно нямаше какво да каже. Беше двайсет и девет годишна трътлеста блондинка и с възхищение слушаше такива разговори.
– Да, малко прекали с оправданията – съгласи се Томи. – Но се справи добре. Даже много добре, като имаме предвид всичко, на което трябваше да отговаря. Но…
Той изведнъж замълча. Сега осъзна какво го тревожеше. Беше притиснал Сабич с въпросите си, но подсъдимият се държеше смайващо спокойно. По нищо в поведението му не личеше, че е убиец. Не че очакваше да му личи. Томи отдавна се беше отказал да умува какво не му е наред на Ръсти, но явно в психиката му има нещо дълбоко и сложно, някаква двойственост като при Джекил и Хайд. Каквото и да беше, той се държеше хладнокръвно. Гледаше опонента си в очите. Не изглеждаше гузен. Логиката беше на страната на обвинението. Но емоционалната атмосфера в съдебната зала бе нещо много по-сложно. Разбира се, имаше безумно много неща, които Ръсти обясняваше с чиста случайност – Харнасън, отпечатъците, закупуването на фенелзина, виното и сиренето, справките в Интернет. Но въпреки волята си Томи на два-три пъти потрепери от спокойния тон, с който подсъдимият обясняваше всичко. Сабич вероятно заслужаваше да му бъде посветена отделна глава в учебниците по психопатология, но след трийсет години като прокурор Томи имаше вграден детектор на лъжата, на който имаше по-голямо доверие, отколкото и на най-прецизните апарати. И някой от тези съдебни заседатели, може би повечето, със сигурност щеше да усети онова, което виждаше той. Дори Ръсти да беше единственият в залата, който вярваше в това, той някак бе успял да се убеди, че е невинен.
– Как ти се стори обяснението, че жена му сама е търсила информация за фенелзина на компютъра му? – попита Бранд. – Това е безумно. Сякаш, след като е вземала лекарството двайсет години, не е знаела всичко за него.
– Беше длъжен да го каже – отбеляза Рори.
Томи кимна:
– Така е. Иначе как щеше да обясни разходката си до супермаркета, за да изкупи всичко, което би могло да бъде смъртоносно за нея? Ако прочетеш тези сайтове, най-близкото до ума е да кажеш: „Не, не мила. Ще ядеш пържени картофки с авокадо.“ Или поне трябва да я предупредиш, че е опасно.
– Той я обвини, че е изтрила и имейлите му – възмущаваше се Бранд.
Рори поклати глава:
– Тук поне има някаква логика. Защо ще изтрива имейлите, а ще остави резервните файлове от справката в Интернет?
– Защото е забравил! – възкликна Бранд. – Защото е планирал да убие жена си, а това би направило дори човек като него малко нервен и разсеян. Тая песен я слушаме във всяко криминално дело. „Ако съм толкова хитър убиец, защо ще се оставя да ме хванат?“ Сгрешил е, това е. Пък и може да е бързал.
– За какво?
– Ами, да я разкара, преди да ѝ изтече срокът на годност. Той е извратен маниак – измърмори Бранд. – Явно е решил да позволи на майката да види за последен път детето си, преди да я изпрати в отвъдното. Искам да кажа, някакво перверзно разбиране за милосърдие.