Докато слушаше този разговор, Томи отново се замисли. Притесняваше го мнението на Бранд, че Ръсти е „извратен маниак“. Не че беше лошо да дават такива квалификации за подсъдимия – та как иначе да наречеш човек, който е планирал по такъв сложен начин да убие втора жена, след като му се е разминало за първата? Но истината беше, че в цялата съдебна зала никой не познаваше Ръсти Сабич по-добре от Томи. Нито адвокатът му, нито дори синът му. Бяха се запознали преди трийсет и пет години, когато Томи бе още студент и работеше по случая „Матузек“, дело за корупция срещу висш общински чиновник, в което Ръсти водеше обвинението под ръководството на Рей Хорган. Оттогава досега Томи наблюдаваше Сабич от всеки ъгъл – като стажант в съседния кабинет, като негов помощник за обвинението, като негов подчинен, беше го виждал на обвиняемата скамейка и на съдийския подиум. В първите години, особено преди раждането на Нат, дори бяха близки. Ръсти и бившият съученик на Томи Нико дела Гуардия редовно се виждаха на по чашка през уикендите и Томи често ходеше с тях. Заедно играеха на ротативки, неведнъж се напиваха. В деня след раждането на Натаниъл бяха отпразнували повода с три кубински пури, които Нико бе намерил отнякъде. С времето Томи започна да изпитва неприязън към Ръсти. С издигането си в йерархията за сметка на Нико Сабич стана надут и самовлюбен. И след делото за убийство на Каролин, когато се върна след почти едногодишното разследване срещу него, при всяка тяхна среща Томи виждаше в лицето на Ръсти само престорена любезност.
И все пак. Все пак. В тази професия Молто рядко си задаваше въпроса „защо“ или „как“. Виждаш как хората се променят: уважавани свещеници, които са помогнали на хиляди хора да отворят сърцата си за Бог, записват на касетки блудствата си с шестгодишни деца; милиардери, собственици на футболни отбори и търговски вериги, измамват някого за петнайсет бона заради самата тръпка; политици, славещи се като реформатори, започват да вземат подкупи, щом получат някой по-висок пост. Томи не се опитваше да разбере защо някои хора изневеряват на себе си. Не му плащаха за това. Неговата работа бе да събере доказателства, да ги представи пред дванайсет добри люде и да се захване със следващия случай. Но след три и половина десетилетия бе научил едно нещо за Ръсти Сабич: той не беше извратен маниак. Избухлив? И още как! Способен дотолкова да бъде обсебен от една жена, че тя да стане единственото нещо в живота му? Да, и това беше възможно. Би могъл да изпадне в ярост, да удуши и после да прикрие следите си. Имаше едно нещо, което Томи се опитваше да възпитава у себе си, откакто седеше в удобното кресло на главен прокурор – честност. И когато се изправи срещу Ръсти в съдебната зала, той се принуди отново да си зададе въпросите, които вече близо година отбягваше. Точно това го тревожеше сега. Толкова добре замислено убийство, планирано с месеци и извършено в рамките на цяла седмица, изобщо не беше в стила на човека, когото той толкова отдавна познаваше.
Томи осъзна, че никой не може да бъде по-жесток към него от самия Томасино Молто Трети. Той обичаше да се самоизтезава и сега също го правеше. Това бе неговото мъченичество. След минута, след час, отново щеше да стъпи здраво на краката си. Но нямаше смисъл да се съпротивлява срещу себе си. Това бе една от онези мисли, които човек се старае да избягва, но му се натрапват въпреки всичко – като мисълта за смъртта или как щеше да живее, ако нещо се случеше с Томазо. Сега, докато Бранд и Рори спореха, той се замисли над една идея, която не го беше спохождала от няколко месеца. Противоречеше на всички вероятности, на доказателствата, на здравата логика, но въпреки това той се запита: „Ами ако Ръсти наистина е невинен?“
28.
Нат, 22 юни 2009 г.
Връщаме се, както всяка вечер, в лъскавата кантора на „Стърн и Стърн“. Санди е от онези суетни мъже, които обичат да се обграждат със свидетелства за успеха си, и Марта, чиято небрежност изглежда като умишлено противопоставяне на баща ѝ, се шегува зад гърба му, че офисът прилича на луксозен ресторант – с тъмна дървена облицовка, лампиони от опушено стъкло, изпускащи бледа светлина, кожени тапицерии и кристални гарафи върху масите в заседателните зали. Освен това тук е стилно тихо в сравнение с повечето адвокатски кантори, където съм ходил, сякаш Санди е над ежедневните дразнители. Телефоните му не звънят, а само примигват, звукът на компютрите е изключен.
От тръгването ни от съда досега обаче около нас витае друга тишина. Стърн категорично не желае да обсъждаме каквото и да било, докато има опасност някой таен съюзник на Молто или познат на някой от съдебните заседатели да ни подслуша. Затова разговорите ни в сградата на съда се ограничават с ежедневни теми, за предпочитане неангажиращи, като спорта. Тази вечер обаче никой не проронваше дума. Макар че сградата „Ле Сюър“ е само на няколко пресечки, в последните дни Санди не може да ходи пеша и покани мен и татко в кадилака си, защото иска да обсъдим показанията ми в полза на защитата, които са насрочени за утре следобед. На излизане от съда адвокатът ни има навик да пуска по някоя и друга забележка към огромната тълпа репортери, които всяка вечер чакат представителите на защитата и обвинението на входа, но сега той се промъкна куцайки между тях, като измърмори само: „Без коментар.“