Джордан се намръщи.
- Не ми пука каква е била графинята в миналото. Сега тя е зло. И е най-добре никой от нас да не го забравя.
Погледна изпепеляващо Рун, а после им обърна гръб, готов да заспи.
Ерин знаеше, че е прав. Ако ѝ се удадеше възможност, Батори щеше да ги избие всичките - по всяка вероятност бавно, докато си води записки.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
Нейният дом е път за преизподнята,
които слиза във вътрешните жилища на смъртта.
33.
20 декември, 02:33
Недалеч от Неапол, Италия
Пълната луна сияеше над нощното море. Елизабет застана на носа на странния стоманен кораб и се загледа към неподвластната древност на Средиземно море. Неизменността му ѝ носеше утеха. Светлините на Неапол се стопиха бързо зад нея, отнасяйки със себе си и тъмния бряг.
Самолетът им бе кацнал посред нощ, преди по-малко от час, във ветровит град, който с нищо не напомняше за града от нейното минало.
Трябваше да престане да се връща към миналото.
Това беше нов свят.
Стоеше на носа и студеният вятър разрошваше косата ѝ. Облиза солените пръски от устните си, изумена от скоростта, с която се движеха. Корабът се вряза във висока вълна, потръпна и продължи напред подобно на кон, газещ в дълбок сняг.
Тя се усмихна към надигащите се черни вълни.
Този век предлагаше много чудеса. Чувстваше се като глупачка, че се е ограничавала толкова дълго с улиците на стария Рим. Трябваше да се хвърли в този нов свят, а не да се крие страхливо в миналото.
Вдъхновена, тя отметна сангвинисткото наметало от раменете си. То я беше предпазвало от слънчевата светлина, но старият стил и тежката вълна нямаха място в този свят. Вдигна наметалото на вятъра. Черната материя заплющя във въздуха като някаква чудовищна птица.
Тя я пусна, сякаш се освобождаваше от миналото.
Наметалото се завъртя като във вихър, след което полетя и падна във водата. Остана на повърхността за известно време, подобно на черно петно върху осветените от луната вълни, след което морето го погълна.
Вече не носеше нищо от сангвинистите, нищо от стария свят.
Обърна се отново напред и прокара длан по стоманените перила. Погледна назад, към перките, на които корабът летеше над водата.
- Наричат се подводни криле - обади се Томи зад нея.
Елизабет беше така захласната от вятъра и мислите си, че не бе доловила приближаващото се туптене на сърцето му.
- Прилича на чапла, носеща се над водата.
Тя го погледна и се разсмя възторжено.
- Изглеждаш много щастлива за пленница - отбеляза Томи.
Тя протегна ръка и разроши косата му.
- В сравнение със стария ми затвор този е великолепен.
Той не изглеждаше особено убеден.
- Трябва да се наслаждаваме на всеки даден ни миг - каза тя. - Не знаем къде ще свърши това пътуване, така че трябва да изстискаме всяка капка радост от него, докато можем.
Той пристъпи към нея и тя го прегърна през раменете. Заедно загледаха как тъмните вълни се издигат и спускат пред кораба, наслаждаваха се на студения вятър, който вееше косите им назад.
Скоро тя усети как Томи трепери в прегръдката ѝ, чу как зъбите му тракат и си спомни, че природата му не е като нейната.
- Трябва да те стоплим - каза Елизабет. - Иначе ще измръзнеш до смърт.
- Не, няма - отвърна той и я погледна развеселено. - Повярвай ми.
И най-сетне се усмихна.
Тя също му отговори с усмивка.
- Все пак е по-добре да влезем вътре, на завет.
Слязоха в каюткомпанията. Вътре миришеше на мъже, на кафе и на машинно масло. Искариот седеше на пейка до масата и отпиваше от дебела бяла чаша. Едрият му прислужник стоеше до малката кухня.
- Направи на момчето чай - нареди Елизабет на Хенрик.
- Не обичам чай - каза Томи.
- Тогава просто дръж чашата - каза тя. - Това също ще те стопли.
Хенрик се подчини и донесе димяща чаша. Томи я взе в двете си ръце и пристъпи към един прозорец, като поглеждаше с явно подозрение Искариот.
Той като че ли не забеляза това и покани с жест Елизабет да му прави компания. Графинята прие, настани се до него и попита:
- Накъде пътуваме?
- Към един от многото ми домове — отвърна той. — Далеч от любопитни очи.