- Имам страшно много за учене — каза съкрушено след малко.
Томи докосна студената ѝ ръка.
- Ще ти помагам.
Пръстите ѝ стиснаха неговите — отначало прекалено силно, заплашвайки да строшат костите му, но после тя успя да овладее силата си.
- Ще съм ти много благодарна.
- Преди това обаче Томас трябва да си почива, да яде и да възстанови силите си - каза Искариот.
Ръката на Елизабет отново го стисна малко по-силно.
- А после?
- После, на сутринта, ще срещне съдбата си. Както трябва да направим всички накрая.
По гръбнака на Томи пробягаха ледени тръпки, които огънят не бе в състояние да прогони.
„Каква съдба?“
Един от хората на Искариот влезе с поднос. Томи се размърда от вида и аромата на хамбургер, пържени картофи и шоколадов шейк.
- Реших, че подобно меню ще ти хареса — каза Искариот, докато мъжът оставяше подноса на масичката до Томи. — Нахрани се добре. Утрешният ден ще е дълъг.
Томи погледна подноса и си спомни предупреждението на Елизабет.
„Яж, за да си силен“.
Знаеше, че ще му трябват всичките му сили, за да избяга.
03:32
Елизабет се настани в креслото срещу хранещото се момче и приближи длани към приятната топлина. Истинският огън топлеше така, както не можеше да я стопли никое модерно устройство. Тя затвори очи и остави тялото си да пие тази топлина, като си представяше горещ летен ден.
Стоплена и наскоро нахранена, би трябвало да се чувства доволна — но не беше.
„Тук не съм в безопасност. И момчето също“.
Беше изненадана колко много я тормози последното. Искариот имаше планове и за двамата и тя започваше да подозира, че той няма да се отнесе с нея по-мило, отколкото се бяха отнесли сангвинистите.
Раздвижи наранения си глезен. Беше се възстановил достатъчно, че да не я забави, ако се наложи да бяга. Ами момчето? Загледа се в Томи. Обноските му бяха ужасяващи - поглъщаше лакомо всичко на подноса. Миризмата на печено месо и пържено олио я отвращаваше, но тя не го показа. Знаеше, че апетитът на момчето до голяма степен е подчинен на същата цел като нейната - да запази силите си, да е готов за бягство.
„Но дали ще се отвори такава възможност?“
Искариот ги наблюдаваше като гладен ястреб, макар че също се хранеше — кървавочервен бифтек и зеленчуци в масло. Използваше сребърна вилица и нож, на които имаше изображение на котва.
Томи най-сетне въздъхна доволно и се облегна в креслото си.
Елизабет загледа младото му лице. На бузите му отново се появи цвят. Дори тя беше поразена от скоростта, с която се възстановяваше момчето. Храната определено му вля сили.
- Не мога повече - заяви той и се оригна в шепа.
Оригването премина в дълга прозявка.
- Няма да е зле да си починеш - каза Искариот. - Утре трябва да станем преди зазоряване.
Умореният поглед на Томи срещна нейния. Личеше си, че не знае как да отговори.
Тя му кимна едва забележимо.
Сега не беше моментът да противоречат на новия си похитител.
- Добре - каза той, изправи се и се протегна.
Искариот се обърна към Хенрик и нареди:
- Заведи момчето в стаята за гости и му дай чисти дрехи.
Томи погледна изцапания си със засъхнала кръв анцуг. Да, определено му трябваха нови дрехи.
Примирен, Томи тръгна след Хенрик, но не и преди да хвърли тревожен поглед към Елизабет. Замлъкналото ѝ сърце се сви.
След като момчето излезе, Искариот се премести на канапето до креслото ѝ и каза:
- Малко сън ще му се отрази добре. - Погледна я със сребристосините си очи. — Но вие имате много въпроси към мен. Въпроси, които е по-добре да бъдат зададени и на които да се отговори в отсъствието на момчето.
Тя отпусна ръце в скута си и реши да започне с миналото, преди да премине към настоящето и бъдещето.
- Бих искала да знам повече за съдбата на фамилията ми.
Той кимна и в продължение на няколко дълги и мъчителни минути ѝ разказа историята на децата ѝ и на техните деца, за бракове, раждания и смърт. Разказът беше предимно трагичен, за един низвергнат род, огромен гоблен, изтъкан от нишките на греховете ѝ.
„Това е моето наследство“.
Тя се държеше стоически и запомняше думите му. Батори не даваха израз на болката си. Много пъти беше казвала това на децата си, дори когато искаше да ги прегърне и да избърше сълзите им. Но тя не се беше научила от майка си как да утешава, не научи и децата си. Тази сила ѝ струваше скъпо, но също така я беше спасила.