Томи разтърка очи. Още беше сънен.
- Какво искате от мен?
- Само да поговорим.
Момчето изглеждаше така, сякаш предпочиташе да поспи още.
Юда го отведе до малкото си бюро. Имаше голям работен кабинет на друго място на платформата, но понякога предпочиташе тихата интимност на спалнята си.
- Двамата с теб, Томи, сме уникални на този свят.
- Какво искате да кажете?
Юда взе остър нож за писма и прободе дланта си. Потече кръв и той я избърса с кърпичка. Раната веднага се затвори и заздравя почти моментално.
- Аз съм безсмъртен, но не като графинята. Аз съм като теб. - За доказателство той хвана здраво ръката на момчето и долепи дланта му до гърдите си. - Усещаш ли ударите на сърцето ми?
Томи кимна, очевидно уплашен, но и заинтригуван.
- Подобно на теб, бях роден като обикновено момче. Бях прокълнат с безсмъртие, но бих искал да знам какво си направил ти, за да се заразиш със същото.
Юда бе чул в общи линии историята на момчето, но искаше да научи подробностите от първоизточника.
Томи подъвка колебливо долната си устна, но си личеше, че много му се иска да разбере в какво се е превърнал.
- Случи се в Израел - започна той и бавно разказа за екскурзията до Масада с родителите си, за земетресението и отровния газ.
Нищо от това не обясняваше дошлото изневиделица безсмъртие.
- Кажи ми какво се случи преди земетресението - подкани го Юда.
Момчето го погледна гузно.
- Аз... влязох в едно помещение, където не биваше да влизам. Знаех, че не бива. Но видях един бял гълъб на пода и ми се стори, че е ранен. Исках да го взема и да му помогна по някакъв начин.
Сърцето на Юда се разтуптя бясно.
- Гълъб със счупено крило ли?
- Откъде знаете? - Томи присви очи.
Юда се отпусна на бюрото си, замаян от спомена.
- Преди две хиляди години аз видях такъв гълъб. Когато бях момче.
Не беше смятал, че това е важно, и щеше да го забрави, ако не се беше случило на сутринта, когато срещна за първи път Христос. Тогава беше само на четиринайсет и двамата бързо се сприятелиха.
„Бях на същата възраст като Томи“ - внезапно осъзна той.
Вече си спомняше до най-малката подробност онова ранно утро - как улиците още тънеха в сенки, тъй като слънцето не се беше вдигнало, как вонеше отходният канал, как по небето още имаше звезди.
- И гълъбът, който видяхте, също ли беше със счупено крило? - попита момчето.
- Да. — Юда си помисли за призрачно белите му криле в нощта. Гълъбът беше единственото нещо, което се движеше по тъмната улица. - Влачеше крилото си по калните камъни. Вдигнах го.
Усети допира на перата по дланите си. Птицата лежеше кротко, положила глава на палеца на Юда, и се взираше в него с изумруденото си око.
- Опитахте ли да му помогнете? - попита Томи.
- Прекърших му врата.
Момчето отстъпи крачка назад и се опули.
- Просто така?
- Имаше плъхове и котки. Щяха да го разкъсат. Спасих го от мъките му. Беше проява на милост.
Въпреки това помнеше колко сломен се чувстваше след това. Побягна за утеха в храма, при баща си, който беше фарисей. Именно там видя Христос за първи път - момче на неговата възраст, което беше впечатлило баща му и мнозина други със словото си. След това двамата станаха приятели и рядко се разделяха.
До самия край.
„Сега трябва да поправя това“.
Момчето, гълъбът — всичко това бяха знаци, че е на прав път.
Заведе Томи до вратата и го предаде на Хенрик.
- Приготви го за заминаването.
След като Томи си отиде, Юда се върна на бюрото си и взе едно кристално блокче, което се побираше точно в шепата му. Това бе най-ценното му притежание. Беше го взел от сейфа на кабинета си и щеше да го върне там, преди да замине. Тази сутрин обаче се нуждаеше от окуражаване, искаше да почувства допира му и тежестта му в ръката си.
В блокчето имаше крехко кафяво листо, защитено през вековете от стъклото. Юда го вдигна към очите си и прочете думите, изсечени върху някога зелената повърхност с остър каменен нож.
Взе блокчето в двете си ръце и се замисли за жената, която бе написала тези думи, представи си блестящата ѝ тъмна кожа, очите, от които струеше покой. Подобно на него, тя разбираше истини, които не би могъл да разбере никой друг. Подобно на него, тя бе живяла много поколения и бе гледала как много приятели умират. Сама на земята, тя бе равна на него.
„Арела“.
Но обикновеното листо беше отбелязало края на най-добрия век от дългия му живот - онзи, който бе споделил с нея. Бяха на Крит, в къщата ѝ, гледаща към морето. Тя не обичаше да се отдалечава от морето. Юда се местеше с нея от Венеция в Александрия, после в Константинопол и други градове, гледащи към други вълни. Беше готов да живее навсякъде, само за да я види щастлива. Точно през това десетилетие тя бе поискала простота и спокойствие.