Затова той избра Крит.
Погледна през прозореца на спалнята си към тъмните вълни. От онези дни той също никога не се бе отдалечавал от морето. Но тогава беше гледал по-често нея, отколкото вечно променящата се вода. Онази нощ тя стоеше до прозорец с капаци, отворени към нощта.
Сега Юда открехна прозореца и вдиша соления въздух; спомни си звуците и ароматите на онази отдавна отминала нощ.
Гледаше от леглото как силуетът ѝ се движи на фона на звездното небе.
Миризмата на морето изпълваше спалнята заедно с тихия шепот на вълните по пясъка. Някъде наблизо сова извика мъжкия и той й отговори. Седмица по-рано бяха видели двете птици на клоните на една маслина: бяха колкото два събрани един върху друг юмрука.
- Чу ли совите ни? - попита тя и се обърна към него.
Лунната светлина блестеше по абаносовата ѝ коса, един непослушен кичур се спускаше върху лицето ѝ. Тя вдигна ръка да го махне. Хиляди пъти бе виждал този жест. Ръката ѝ обаче спря и тялото ѝ се скова по добре познатия му начин.
Юда сподави ругатнята си и бързо стана.
Приближи я и видя, че прекрасните ѝ очи са пусти.
Това също беше познато.
Пророчествата щяха да се излеят от нея. Всеки път мразеше тези моменти, защото в това състояние тя бе недостижима за него и за самата себе си, понесена от вълните на времето, на които никой не можеше да устои.
Както обикновено, последва инструкциите ѝ. Извади свежи листа от тръстиковата кошница в ъгъла и ги сложи в топлата ѝ лява ръка. Всеки ден тя събираше листа за тази цел, макар че пророчествата идваха само веднъж или два пъти годишно.
Сгъна пръстите на дясната ѝ ръка около древния каменен нож.
После я остави сама.
Стоеше мълчаливо на стража пред вратата. Понякога виденията ѝ траеха само минути, друг път часове. Независимо от продължителността им тя не биваше да бъде прекъсвана.
За щастие тази нощ ѝ се размина леко.
Само след минута тя дойде на себе си и го повика.
Когато влезе в стаята, тя лежеше на леглото, свита на кълбо. Той я взе в обятията си и погали дългата ѝ гъста коса. Тя скри лице в гърдите му и заплака. Той я залюля леко и изчака бурята да отмине. Благоразумно не попита каква е причината за мъката ѝ. Това бе проклятие, което трябваше да понася сама.
Обикновено листата с пророчествата ѝ лежаха пръснати на пода и той ги събираше, докато тя спеше, и ги изгаряше в огъня.
Точно това искаше тя, умоляваше го да го направи. Беше му казала, че дарът ѝ никога не е довел до добро. Пророчествата бяха просто несигурни сенки, но въпреки това бяха карали много хора да се опитат да ги осъществят насила, често с ужасни последици.
Въпреки това той тайно четеше всяко листо, преди да го изгори, записваше много от думите ѝ и дори рисунките ѝ в дебел кожен дневник, който използваше за домакинските сметки. Тя никога не отваряше тази книга, никога не се интересуваше от финансовите подробности.
Тя му вярваше.
Тази нощ, след като дишането ѝ се успокои и стана равномерно, той се освободи от прегръдката ѝ и стана, за да вземе единственото листо досами огъня.
Този път имаше само едно пророчество.
Листът беше еластичен под пръстите му. До носа му достигна аромат на зелени дървета. Надрасканите фрази го приканваха. Той доближи листото до пламъците и прочете думите, надраскани в неравни редове по него.
„ След като Неговите думи, изписани с кръв, бъдат взети от каменния им затвор, онзи, който Го отне от този свят, ще Го върне обратно, като даде начало на ера на огън и кръвопролитие, хвърляйки покров над земята и всичките ѝ създания
Без да може да повярва на очите си, той прокара треперещ пръст по всяка дума. Прочете ги отново и отново, като му се искаше значението им да не беше така очевидно. Вече знаеше, че Христос е написал евангелие със собствената си кръв и го е затворил в камък. През изминалия век Юда бе записвал и други свързани с тази книга пророчества, но не ги беше смятал за важни. Никога не бе помислял, че пророчествата й могат да засягат него, докато не прочете думите „онзи, който Го отне от този свят”.