Той се съпротивляваше — докато студената, мека като коприна кръв сякаш пламна на езика му.
Изпълни го блаженство, а с него дойде и гладът.
Вече пиеше жадно от аления извор, макар да знаеше, че е грях, че удоволствието, което пулсира в цялото му тяло, ще го прокълне за вечни времена. И въпреки това не можеше да спре. Копнееше да остане завинаги в прегръдката на този мъж, да се дави в екстаз с всяка огнена глътка.
А после главата му се изви болезнено и се блъсна в надгробния камък на сестра му. Звярът изведнъж се отскубна. Рун изстена и протегна ръце към него, жадуващ за още кръв.
Четирима свещеници издърпаха чудовището от копнеещото тяло на Рун. Сребърните им разпятия проблясваха на студената лунна светлина.
- Рун! — извика звярът в опит да го предупреди.
Но как той можеше да изостави подобен извор на блаженство и кръв?
Ръцете му останаха протегнати нагоре.
Проблесна сребърно острие и преряза гърлото на звяра. Черна кръв бликна от раната и изцапа фината бяла риза и кожената туника.
- Не! — Рун се помъчи да се изправи.
Четиримата свещеници пуснаха тялото на мъжа на земята. Рун го чу как пада върху листата и разбра, че си е отишъл завинаги. Очите му се насълзиха от загубата на такъв екстаз.
Свещениците хванаха Рун и извиха ръцете му отзад. Той се съпротивляваше с ожесточението на уловен рис, но те го надвиха с неумолимата си сипа, срещу която не можеше да направи нищо.
Загърчи се, острите му зъби затърсиха вратовете им.
Тялото му копнееше за чиято и да било кръв.
Понесоха го безмълвно в нощта. Но въпреки мълчанието им Рун чуваше повече, отколкото бе чувал през живота си. Чуваше всяко смачкано под краката им листо, тихия шепот на крилете на сова във въздуха, скриващата се в дупката си мишка. Помъчи се да проумее ставащото. Можеше да чуе дори ударите на сърцата на малките зверчета — бързо и уплашено на мишката, по-бавно и решително на совата.
Но когато насочи вниманието си към свещениците, не чу нищо.
Само смразяваща тишина.
Нима бе толкова откъснат от Божията милост, че не можеше да чува сърцата им, а само сърцата на бездушните животни?
Потресен от съдбата си, той се отпусна в ръцете на свещениците. Устните .му> се раздвижиха в отчаяни молитви. И в същото време му се искаше да разкъса гърлата на свещениците и да окъпе лицето си в кръвта им. Молитвите изобщо не потушаваха жаждата му за кръв. Зъбите му продължаваха да тракат от копнеж.
Желанието изгаряше по-силно от всяко чувство, което бе изпитвал, по-свирепо от любовта към семейството му, дори от любовта му към Бог.
Свещениците го отнесоха в манастира, откъдето неотдавна бе излязъл като невинен послушник, на когото предстоеше да положи светите си клетви. Спряха пред една гола стена, в която се появи врата. През всичките си години тук никога не бе подозщхт за съществуването ѝ.
Толкова малко неща знаеше.
Отнесоха го долу в стая с писалище, зад което седеше познат мъж с паче перо в ръка. Отец Бернар, неговият наставник и съветник във всичко. Явно уроците за Рун още не бяха приключили.
- Носим ти го, отче - каза свещеникът, който държеше дясната му ръка. - Извърши падение в гробището, но не е вкусил друга кръв.
- Оставете ме с него.
- Той е в опасно състояние.
- Знам го не no-зле от теб. — Бернар стана. — Оставете ни.
- Както желаеш.
Свещеникът пусна ръката му и Рун падна на пода. Четиримата братя излязоха. Рун остана да лежи: вдишваше миризмата на камък, плесен и стара рогозка.
Бернар мълчеше.
Рун скри лицето си с ръце. Обичаше Бернар повече, отколкото бе обичал собствения си баща. Свещеникът го бе учил на мъдрост, доброта и вяра. Бернар беше идеалът, към който Рун винаги се беше стремил.
Но точно сега единствената му грижа бе да разкваси гърлото си или да умре, докато се опитва да го направи. С един скок се хвърли към него и двамата се сгромолясаха на пода.
Бернар падна под него. Тялото му беше странно студено.
Рун се опита да забие зъби в гърлото му, но наставникът му реагира светкавично — претърколи се под него и скочи на крака. Как беше възможно да е толкова бърз?
- Внимавай, синко. — Плътният глас на Бернар бе спокоен. - Вярата ти е най-ценният ти дар.