Рун изсъска. Вярата вече не означаваше нищо. Единствено кръвта беше важна.
Скочи отново.
Бернар го хвана и го тръшна на пода. Рун се съпротивляваше, но наставникът му го прикова към каменния под. Оказа се много силен, по-силен от звяра, който го бе променил, дори от свещениците, които го носеха.
Отец Бернар беше твърд като камък.
Дали тази сила бе доказателство за Божията сила срещу злото в Рун?
Тялото му се разбесня срещу тези мисли. През цялата дълга нощ Рун продължи да се бори с наставника си, отказваше да слуша, непрекъснато се опитваше да вкуси безценната му кръв.
Старецът обаче не се даваше.
Накрая тялото на Рун започна да губи сили — но не от изтощение.
- Усещаш приближаването на деня - обясни Бернар, който продължаваше да го държи здраво. - Ако не приемеш Христовата любов, винаги ще бъдеш слаб на сутринта и ще умреш, ако чистата светлина на слънцето падне върху теб.
Огромна умора се надигаше е Рун, ръцете и краката му сякаш се бяха налели с олово.
- Трябва да ме изслушаш, синко. Може да гледаш на новото си състояние като на проклятие, но то всъщност е благословия за теб. И за света.
Рун се отпусна.
- Превърнах се в противна твар. Копнея за зло. Не е никаква благословия.
- Можеш да станеш нещо повече от това, което си.
В гласа на Бернар имаше увереност.
- Желая единствено да пия кръвта ти, да те убия - каза Рун, докато силите продължаваха да го напускат. Вече почти не можеше да повдигне глава.
- Знам как се чувстваш, синко.
Бернар най-сетне го пусна и Рун се свлече на пода.
- Не можеш да знаеш похотта в мен - изпъшка Рун, бе застанал на четири крака като куче. - Ти си свещеник. Злото е непознато за теб.
Бернар поклати глава. Бялата му коса сияеше на светлината на догарящата свещ.
- Аз съм като теб.
Рун затвори невярващо очи. Чувстваше се ужасно уморен.
Бернар го разтресе и той отново отвори очи. Старият свещеник доближи лице до неговото, сякаш се канеше да го целуне. Устните му се разтвориха приканващо — и зад тях блеснаха дълги остри зъби.
Рун зяпна наставника си, човека, когото бе познавал от толкова години и който изобщо не бе човек, а звяр.
- Жадувах също като теб, синко. - Дълбокият глас на Бернар изпълни Рун със спокойствие. - И аз съм утолявал злите си апетити.
Рун се помъчи да разбере, но напразно.
Отец Бернар беше добър. Даваше утеха на болните и умиращите. Носеше надежда на живите. Без него повечето свещеници в същия този манастир отдавна щяха да са отиипи на оня свят при Бог.
- Има път за нас — рече Бернар. — Най-трудният път, по който може да върви един свещеник, но ние можем да вършим добро, да служим на Църквата по начини, по които никой друг не може. Бог не ни е изоставил. Ние също можем да живеем в Неговата милост.
И тогава Рун пропадна в дълбокия кладенец на съня, оставяйки тази надежда да утоли жаждата му за кръв и да му предложи избавление.
Дойде на себе си. Кардиналът се беше навел над него и дълбоките му кафяви очи блестяха със същата обич и загриженост.
Тогава Бернар го беше спасил.
Рун обаче знаеше нещастието, настъпило след тази проява на милост. Представи си очите на Елизабет, коварната ѝ усмивка, смъртта и страданието, които оставяше след себе си.
Може би щеше да е по-добре за света, ако Бернар го беше оставил да умре.
40.
20 декември, 06:07
Недалеч от Неапол, Италия
Елизабет притискаше Томи към себе си и го усещаше как потръпва — вероятно още си представяше пламъците и експлозията. Никога не бе виждала подобно сражение - двете машини летяха като ястреби, от невъзможните топове на носовете им с рев бълваше пушек, гърмежите разтърсваха въздуха. Сражението я изпълни с ликуване и страхопочитание - но беше ужасило момчето.
Томи се облегна на рамото ѝ, търсейки утеха.
Тя си спомни как другата машина избухна и падна в морето, как се понесе към дъното като пробит кораб. Представи си Рун разкъсан на парчета — и странно, не намери в това удовлетворение, а само разочарование.