„Трябваше да умре от моите ръце“.
Не можеше да отрече и чувството за пустота от загубата му. Сега изследваше тази пустота и знаеше, че тя не е мъка, или поне не изцяло. По-скоро светът сякаш изглеждаше ограбен без него. Рун винаги я беше изпълвал с живот, дори навремето в замъка, преди да я превърне в стригой - с честите си посещения, с дългите разговори, с проточените, наситени с чувства мълчания. След онази кървава нощ той продължи да означава много за нея, тъй като я въведе в новото ѝ съществуване. И оттогава винаги бе нейна сянка, дори в този модерен свят.
А сега просто го нямаше.
- Почти стигнахме - каза Искариот и махна с ръка към екрана пред тях.
Елизабет погледна напред. На екрана се виждаше тъмен бряг, изпъстрен с ярки светлини. Забеляза, че на изток небето е започнало да избледнява: наближаваше изгревът. Усещаше идването му в умората, която я сковаваше и я правеше мудна.
Внезапно хеликоптерът се отклони от светлините на Неапол и полетя към тъмен участък от крайбрежието с висок хълм и мъничък плаж в подножието му. Върхът на хълма беше като отрязан - това бе един от множеството стари вулкани, осеяли този район на Южна Италия; склоновете им отдавна бяха покрити с гъсти гори, сред които се спотайваха дълбоки езера.
- Къде сме? - попита Томи и се размърда до нея.
- Близо до Куме — отвърна Елизабет и погледна над главата на момчето към Искариот.
- Отиваме на гости на стар приятел - загадъчно добави Искариот.
Елизабет не проявяваше ни най-малък интерес към онези, които Искариот би могъл да нарече „приятели“.
Хеликоптерът стигна брега и се понесе ниско над плажа, като вдигаше прах и пясък.
Елизабет усети как Томи се напрегна в прегръдката ѝ. Явно разбираше, че съдбата му наближава, и с право се страхуваше. Тя си спомни нареждането на Искариот да държи момчето спокойно, да играе ролята на бавачка.
Прегърна Томи по-силно през слабите му рамене - не защото това бе задължението ѝ, а защото момчето се нуждаеше от утеха.
Хеликоптерът кацна, прашният облак се слегна и видяха морето от едната страна и стръмните скали от другата.
Искариот отвори вратата и в кабината нахлу миризмата на сол и изгорели газове.
Слязоха.
Щом Елизабет стъпи на пясъка, острите ѝ сетива доловиха още нещо.
Полъх на сяра.
Тя се обърна към склона на древния вулкан. Знаеше какво се крие дълбоко под него, пазено от древната сибила.
Входът към Хадес.
Стоящият до нея Томи се взираше унило над тъмното море. Сигурно отново си представяше смъртта в далечината и се питаше каква ли ще е собствената му участ. Тя го хвана за ръката и го стисна окуражаващо. Щеше да изиграе ролята си, както ѝ бе наредено, докато не издебне удобен момент да се измъкне.
Но когато погледна към пустите води, отново изпита празнотата от загубата. Загубата не само на Рун.
Представи си именията си, децата, семейството си. Всичко това вече го нямаше.
„Сама съм на този свят".
Томи се облегна на нея. Тя пак стисна ръката му. Той я погледна. Луната блестеше в очите му, погледът му бе пълен със страх, но и с благодарност, че тя е до него.
Той се нуждаеше от нея.
„И аз се нуждая от теб“ - внезапно осъзна тя.
Искариот пристъпи към тях сред облак от изумрудени криле. Беше пуснал пеперудите си от контейнера на хеликоптера. Елизабет отказа да трепне от неизречената заплаха и продължи да стои сковано.
- Време е - каза той и хвана Томи за раменете.
Обърна момчето към скалите - и към съдбата му.
06:12
Докато Джордан насочваше потъващата лодка към тъмния док на нефтената платформа, Ерин държеше натежалата глава на Кристиан в скута си. Бяха само тримата: Рун и Бернар бяха скочили във водата, когато стигнаха на стотина метра от целта, и заплуваха бързо напред. Последва кратка борба в сенките, задавен вик - и Рун им светна с фенерчето, че могат да продължат спокойно.
Лодката пълзеше едва-едва.
Двамата сангвинисти ясно бяха дали да се разбере, че Ерин и Джордан трябва да изчакат, докато пътят не бъде разчистен. С. острите си сетива Рун и Бернар щяха да доловят и премахнат всяка заплаха.
- Сниши се - предупреди я Джордан, когато навлязоха в сянката на платформата. С едната си ръка държеше щурвала, а с другата карабината, изпусната от един от стрелците, които бе убил Бернар. Ерин се наведе ниско над Кристиан, като не изпускаше Джордан от поглед.
Джордан огледа подпорите и мостчето над тях - явно не се доверяваше напълно на сангвинистите. Тежката масивна структура сякаш ги притискаше. Далеч горе горяха електрически светлини, но тук долу се намираха в сумрачен, пълен със сенки свят на бетонни стълбове, стоманени стъпала и кръстосваща се плетеница от рампи и мостове.