Но пък, от друга страна, Египет създаваше усещане за безвремие и мистерия - страна на велики царства и паднали династии, дом на безброй богове и герои. Тя докосна кехлибара в джоба си и си спомни интереса на Ейми към египетската история. Подобно на всеки археолог, тя бе искала някой ден да копае в Египет, да остави следата си тук.
Уви, този ден никога нямаше да настъпи.
Хеликоптерът направи завой покрай руините на храма.
„Никога повече“ - обеща си Ерин.
Храмът растеше пред нея. Стените бяха порутени, покривите ги нямаше, помещенията бяха отворени към пепелявото небе. Дори в сегашното му състояние се долавяше намек за някогашното му великолепие. Нима седящата срещу нея жена наистина бе живяла между тези каменни стени и бе определяла участта на хиляди с пророчествата си? Нима бе убедила Александър Велики, че може да завладее света? Дали се бе срещала с Клеопатра, докато тя се беше къпала в тези води? И ако да, какво беше казала на царицата?
Измъчваха я хиляди въпроси, но те трябваше да почакат.
Кристиан прелетя над руините и продължи към пустинята.
Накъде ги водеше Арела?
Жената продължаваше да упътва Кристиан.
Не по-малко обърканият Рун погледна озадачено Ерин, но тя само сви рамене. Бяха дошли чак дотук, следвайки думата на жената ангел. Вече бе твърде късно да не ѝ се доверяват.
Хеликоптерът прелиташе над хълмове и полегати пясъчни дюни. Над тях небето продължаваше да става все по-сиво от настигащия ги облак.
Накрая хеликоптерът започна да се снишава. Ерин се огледа за някакви отличителни белези, но сякаш бяха избрали съвсем случайно място. Перките вдигнаха облаци пясък от най-близките възвишения.
Тонът на двигателите се промени и машината увисна във въздуха.
„Но защо точно тук?“
Джордан също изглеждаше изпълнен с подозрение.
- Това място прилича досущ на стотиците километри пустиня, над които прелетяхме.
Ерин беше готова да се съгласи с него, но точно тогава започна да забелязва едва доловимите разлики. Хребетите на най-близките дюни не следваха модела на пустинята наоколо. Тя погледна през двата прозореца, за да се увери. Билата се затваряха в кръг, образувайки гигантска купа с диаметър трийсетина метра и дълбочина около шест.
- Прилича на кратер - каза тя.
- Пак ли вулкан? - попита Джордан.
- По-скоро ми прилича на паднал метеорит.
Ерин погледна Арела за отговор, но тя просто направи знак на Кристиан да се сниши.
След секунди плъзгачите докоснаха пясъка. Хеликоптерът кацна малко наклонен в купата, недалеч от центъра. Кристиан остави перките да се въртят, сякаш искаше да издуха пясъка от кратера.
„Интересен начин на разкопаване“.
Златистокафявият пясък се вихреше около тях и за момент скри всичко от очите им.
Накрая двигателите спряха и въртенето на перките намаля. След многото часове постоянно бръмчене тишината ги блъсна като вълна. Вдигнатият пясък заваля като някакъв златен дъжд.
Арела най-сетне ги погледна отново, като постави ръка върху рамото на Кристиан в знак на благодарност.
- Вече можем да тръгваме.
Рун отвори вратата и скочи пръв. Даде им знак да останат в кабината: оставаше си все така предпазлив - и с право според Ерин.
- Тук няма от какво да се боим - увери ги Арела.
След като Рун потвърди, че всичко е чисто, тя също слезе, следвана от Ерин.
Ерин се протегна и пое дълбоко дъх, изпълни дробовете си със сухия въздух и каменистата миризма на чистата пустиня. За момент се наслади на горещината. При разкопки пясъкът бе лукс — прекарваш часове наред на слънце, за да изровиш тайни, отдавна скрити под търпеливите песъчинки.
Сега нямаше този лукс.
Присви очи към слънцето. По това време на годината то щеше да залезе в пет, след по-малко от три часа. Спомни си предупреждението на Бернар за отварящата се порта на Ада, но реши засега да пропъди тези страхове.
Томи определено не разполагаше дори с тези три часа.
Джордан скочи до нея и помогна на Кристиан да свали тялото на Томи в този странен кратер насред пустинята.
- Къде сме? - попита Кристиан и присви очи на слънцето, макар светлината му да бе приглушена от облака пепел.
- Не знам - тихо каза Ерин. Неясно защо, но ѝ се струваше, че трябва да шепне на това място.
Огледа стените на кратера и забеляза, че ръбът не е толкова гладък, колкото ѝ се бе сторило от въздуха, а по-неравен, образуващ естествена палисада. Земята под краката ѝ излъчваше по-силна топлина, отколкото можеше да се очаква в този сумрачен ден. Горещият въздух трептеше в покрития с пясък кратер и прашинките танцуваха в него.