- Рун?
Емоциите го заляха на вълни — ярост към онзи, който беше причинил това на приятеля му, страх, че може да е твърде късно да го спасят, и страшно силно облекчение. Както от завръщането на Рун, така и поради явното доказателство, че не е убил и изпил кръвта на всички онези момичета в Рим, щом беше в това състояние.
Значи не всичко беше изгубено.
Измъчените тъмни очи се отвориха.
- Рун? - настоятелно повтори Бернар. - Кой ти причини това?
Напуканите устни на Рун се размърдаха едва-едва.
- Тя идва. Приближава Светия град.
- Коя?
- Води ги към нас - прошепна Рун. - Много стригои. Идват насам.
Изгуби съзнание.
Леополд го подхвана през гърба и коленете и го вдигна като дете. Рун увисна безжизнено. Бернар не можеше да направи нищо за него в това му състояние. Щеше да е нужно повече от вино, за да може Рун да дойде на себе си.
- Отнеси го на канапето - нареди той. — И го остави при мен.
Младият учен се подчини и остави Рун на малкото канапе.
Бернар се обърна към Марио, който го беше зяпнал с широко отворените си сини очи. Беше новопостъпил и не бе виждал нищо подобно.
- Иди с брат Леополд и отец Амвросий. Вдигнете тревога и бързайте към входа на града.
Веднага щом тримата излязоха, Бернар отвори малкия хладилник под бюрото си. Беше зареден с напитки за човешките му гости, но не те му трябваха в момента. Той бръкна зад бутилките към простата стъкленица, затворена с коркова тапа. Всеки ден я пълнеше. Беше забранено да държи подобно изкушение до себе си, но Бернар вярваше в старите порядки, когато нуждата надделяваше над греха.
Отнесе бутилката при Рун и я отвори. Лъхна опияняваща миризма, която накара дори Рун да се размърда.
„Добре“.
Бернар наклони главата му назад, отвори устата и изля кръвта в гърлото му.
Рун потръпна от блаженство, изгубен в аления поток, рукнал в черните му вени. Искаше да се разбунтува, когато позна греха на езика си. Но се появиха размазани спомени - устните му върху кадифено гърло, разделяща се под острите му зъби мека плът. Кръвта и сънищата отнесоха болката. Той изстена от наслада, понесъл се по вълните на екстаза, който пулсираше през всяка фибра на съществото му.
Тялото му, лишено толкова дълго от това удоволствие, не искаше да се откъсне от него.
Но моментът отшумя и остави след себе си пустота, кладенец, изпълнен с мрачно жадуване. Рун се помъчи да поеме дъх и да заговори, но преди да успее, мракът се спусна отгоре му. Докато го поглъщаше, Рун се молеше пълното му с грях тяло да издържи предстоящото изкупление.
Мина през билковата градина на манастира, тръгнал за предобедната молитва. Задържа се за момент, за да може слънцето да стопли лицето му. Прокара длан по лилавите стръкове лавандула покрай чакъле- ната пътека и събуди деликатния им аромат. Поднесе покритите си с прашец пръсти към лицето си и вдиша дълбоко.
Усмихна се, когато ароматът му напомни за дома.
В семейната хижа сестра му често го гълчеше, че се мотае в градината, и се смееше, когато той се опитваше да се извини. Страшно много обичаше да го дразни, но винаги го караше да се усмихва. Може би щеше да иде да я види тази неделя със заобления ѝ корем, напращял от първото идете.
Тлъста жълта пчела изпълзя по лилаво цветче, втора кацна на същия стрък. Той се огъна под тежестта им и се залюля, но пчелите не обърнаха внимание. Работеха усърдно, сигурни в мястото си в Божия замисъл.
Първата се отдели от цвета и полетя над лавандулите.
Рун знаеше накъде се е насочила и я последва по лъкатушещата пътека.
Стигна покритата с лишеи стена в дъното на градината. Пчелата изчезна в кръгла дупка в един от златистожълтите конични кошери, наредени покрай стената.
Самият той бе направил кошера миналото лято. Много му беше харесала простата задача да вплита слама във въжетата, да увива въжетата на спирали и да създава коничните кошери. Намираше покой в тези неща и беше добър в тях.
Брат Томас беше отбелязал същото: ,,Пъргавите ти пръсти са създадени за такава работа“.
Затвори очи и вдиша богатия аромат на мед. Мелодичното бръмчене на пчелите го обгърна. Имаше други неща, които трябваше да свърши, но се задържа дълго тук, наслаждавайки се на усещането.
Когато дойде на себе си, се усмихна. Беше забравил този момент. Прост отрязък от един друг живот преди векове, преди да бъде превърнат в стригой и да изгуби душата си.
Отново долови сладкия аромат на меда и лекия дъх на лавандула. Спомни си топлината на слънцето по кожата си, когато светлината още не вървеше заедно с болка. Но най-вече си спомни за засмяната си сестра.