- Децата ти бяха обвинени в измяна заради престъпленията ти, лишени от богатство и прогонени от Унгария. В продължение на сто години в родината ти беше забранено да се споменава името ти.
Графинята повдигна брадичка един-два милиметра, но не издаде чувствата си с нищо друго. Нещо в погледа ѝ обаче се пречупи, докато се извръщаше, разкривайки напиращата мъка зад хладното поведение, следа от някогашната ѝ човешка същност.
Ерин смени темата.
- Значи Распутин е отвлякъл момчето. Но защо? С каква цел?
Никой не отговори и тя не можеше да ги вини, тъй като си спомняше собствената си среща с Распутин. Монахът бе проницателен, хитър и действаше единствено в свой интерес. За да познае смахнатите намерения на Лудия монах от Русия, човек трябваше да е също толкова луд.
Или поне да му е сродна душа.
Графинята се размърда, огледа се и каза:
- Предполагам, че го е направил, защото ви мрази.
15.
19 декември, 12:22
Южно от Рим, Италия
Тракащите вагони продължаваха пътя си през слънчевия ден. Елизабет дръпна веригата, която свързваше белезниците ѝ със стената на последния вагон.
Противната сангвинистка Надя я беше върнала на тъмно и я бе настанила тук. Сребърната верига бе закопчана на височината на кръста ѝ и бе толкова къса, че Елизабет беше принудена да стои права, докато всичко около нея се поклащаше.
На няколко крачки от нея Надя я следеше с търпението на лисица, дебнеща дупка на зайци.
Елизабет размърда ръце, мъчейки се да намери по-удобна поза. Сребърните белезници изгаряха китките ѝ, но се чувстваше по-добре тук, отколкото в трапезарията, където от една дръпната завеса нахлуваше поток слънчева светлина. Не беше показала как тя изгаря очите ѝ всеки път, когато поглежда жената и войника - не искаше да демонстрира слабост пред двамата човеци.
Разкрачи се, за да запази по-добро равновесие в клатещия се вагон. Щеше да свикне. Модерният свят имаше множество мощни неща и тя щеше да ги овладее. Нямаше да позволи на страха от тях да я управлява.
Притиснала ръце в стената, тя се наслади на топлината на метала по дланите си. Представи си как слънцето свети ярко от другата страна и прекосява синьото небе с рязко очертани бели облаци. Не беше виждала подобни гледки от векове и едва помнеше какво представляват. Стригоите не понасяха слънцето като сангвинистите. Денят ѝ липсваше със своята топлина, живот и растения. Спомни си градините си, пъстрите цветя и лековитите билки, които отглеждаше някога.
Но дали беше готова да се откаже от свободата си като стригой, за да види отново небето, да приеме смирения живот на сангвинист?
Никога.
Разтри стоплените си длани и ги опря в студените си бузи. Подозираше, че дори да се опита да се промени, Бог ще знае, че сърцето ѝ е черно, и осветеното вино ще я убие.
Беше се съгласила да помогне на сангвинистите, но бе дала обещанието си под заплаха от смърт. Нямаше намерение да удържи думата си, ако ѝ се открие по-добър шанс за оцеляване. Клетва, дадена под смъртна заплаха, не беше обвързваща.
Не им дължеше нищо.
Сякаш чула мислите ѝ, Надя я изгледа свирепо. Елизабет си обеща, че щом се освободи, ще накара високата жена да плати за наглостта си. Но засега имаше чувството, че няма да ѝ е лесно да избяга от Надя. Жената открито я ненавиждаше и изглеждаше отдадена на Рун, макар и повече като рицар, а не като жена, отдадена на мъж.
Същото не можеше да се каже за човешката жена.
Д-р Ерин Грейнджър.
Елизабет веднага бе забелязала издайническите розови белези на шията ѝ. Стригой се беше хранил от нея неотдавна и я бе оставил жива. Рядко събитие само по себе си, и определено никой обикновен стригой не би оставил подобни следи. Дупките говореха за контрол и грижа. Ако се съдеше по неловкия начин, по който жената и Рун седяха и не разговаряха, като че ли Рун беше паднал отново. Беше се хранил отново.
Но в този случай не беше убил жената, нито я бе превърнал в чудовище.
Елизабет си спомни как сърцето на Ерин затуптя по-бързо, когато Рун влезе във вагона. Разпозна мъката в гласа на жената, когато видя раните му и изрече името му. Това човешко същество изглеждаше свързано с Рун по-дълбоко, отколкото можеше да се очаква от кръвната връзка на храненето.
Пламналата в нея ревност бе изгаряща и отровна.
„Рун принадлежи на мен и само на мен“.
Елизабет бе платила скъпо за тази любов и отказваше да я споделя.