Мимолетният аромат на суха трева бързо беше пометен от горчивия варовит привкус на експлозиви, въглен и характерната миризма на изгоряла човешка плът.
Влакът бе експлодирал.
Някои, а може би всички, бяха мъртви.
Ерин изпъшка и се закашля в обятията му.
Още беше жива - и това го направи много по-щастлив, отколкото би трябвало.
Прокара длани по тялото ѝ, проверявайки за счупени кости и кръв. Намери драскотини, няколко порязвания и натъртвания. Нищо повече. Пръстите му се сплетоха с нейните, мъчейки се да я успокоят. Усещаше как шокът изсмуква топлината на тялото ѝ.
Придърпа я по-близо до себе си, за да я предпази.
Едва тогава се обърна да погледне към катастрофата.
Парчета обгорен метал пронизваха жълтата трева, търкаляха се по релсите и бяха пръснати из димящите ниви. Части от черния локомотив бяха отлетели от линията. Котелът лежеше на сто метра напред, в металния му търбух зееше дупка.
Тук-там сухата трева се беше подпалила, а от небето валеше счупено стъкло като кристална градушка, примесена с кръв. Той си спомни пасажа от Откровение: „И се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха на земята".
Дали не се случваше точно това?
Прах и пушек се издигаха към небето от линията. С едната си ръка Рун изтупа стъклата от расото си и извади няколко парчета от другата си ръка. Огледа се. Нищо не помръдваше.
Какво бе станало с другите?
Докосна броеницата си и се замоли да са добре.
Накрая пусна Ерин. Тя седна в тревата, притиснала колене в гърдите си. Крайниците ѝ бяха изцапани с кал и кръв. Отметна косата си назад. Лицето ѝ не беше пострадало, защитено от тялото му.
- Ранена ли си? - попита той и си даде сметка, че говори високо заради звъна в ушите.
Тя трепереше. На Рун ужасно му се искаше да я прегърне отново и да я успокои, но от тялото ѝ лъхна аромат на кръв и той не посмя да помръдне.
Кехлибарените ѝ очи срещнаха неговите. Той се вгледа дълбоко в тях за първи път от месеци, когато я бе оставил да умира в тунела.
Устните ѝ оформиха една-единствена дума.
Джордан.
Тя се изправи с мъка и се запрепъва към релсите. Той я последва, като оглеждаше останките. Искаше да е до нея, когато тя го намери.
Не виждаше как е възможно войникът да е оцелял... как изобщо би могло да има оцелели.
12:37
Елизабет гореше и се мяташе в агония.
Слънцето изгаряше очите ѝ. От ръцете и лицето ѝ се вдигаше дим. Тя се сви на топка, заби брадичка в гърдите си и закри глава с ръце, надявайки се, че крайниците ѝ ще я защитят. Косата ѝ бе опърлена като ореол около нея.
Миг преди това вагонът бе разкъсан с гръм и тя полетя като някакъв тъмен ангел през пламтящата светлина. Ръцете ѝ се бяха вкопчили в сребърната верига, която я свързваше към безполезно парче метал. Зърна други ръце, също вкопчени във веригата - след което слънцето я ослепи.
Могъщият гръм я оглуши, ушите ѝ се изпълниха с рев, сякаш в черепа ѝ бушуваше бурно море.
Опита се да се зарови по-дълбоко в хладната кал, да избяга от слънчевата светлина.
А после нечии ръце я обърнаха и над нея падна мрак, който я скри от слънцето.
Тя надуши дебелата вълна на наметало и се сви под защитата му. Изгарянето бързо намаля и премина в болка, която донесе със себе си надеждата, че може и да оцелее.
- Жива ли си? - извика глас до главата ѝ, проникна през прибоя в черепа ѝ.
Тя кимна. Нямаше вяра на гласа си.
Кой я беше спасил?
„Може да е единствено Рун“.
Копнееше за него, искаше той да я прегърне и да я утеши. Имаше нужда от него да я преведе през тази болка към бъдеще, което не изгаря.
- Трябва да вървя - извика гласът.
Главата ѝ беше започнала да се избистря и тя разпозна суровия тон.
Не беше Рун.
А Надя.
Представи си другите ръце на веригата, които насочваха падането и я прикриваха. Надя бе рискувала живота си, за да хване веригата и да я спаси. Но Елизабет знаеше, че тези усилия не са плод на загриженост или любов.
Църквата още се нуждаеше от нея.
След като вече бе в безопасност, у нея се надигнаха нови страхове.
„Къде е Рун? Жив ли е?“
- Стой тук - нареди ѝ Надя.
Тя се подчини - не че имаше някакъв избор. Бягството си оставаше невъзможно. Извън това наметало имаше само изгаряща смърт.
Помисли си за момент дали да не отметне наметалото и да сложи край на това безкрайно съществуване. Но вместо това се сви още повече, твърдо решена да оцелее. Уви се плътно колкото в тежката вълна, толкова и в мисли за отмъщение.