12:38
Ерин се препъваше през осеяното с метални отломки поле. Кашляше от мазния дим, а умът ѝ се опитваше да подреди нещата, да върне експлозията като пуснат на обратно запис.
Центърът на взрива явно бе в локомотива, тъй като той бе почти напълно унищожен. Черни парчета стомана стърчаха от земята като съсипани дървета. Но по земята нямаше само обгорял метал.
До релсите лежеше тяло без крака. Ерин забеляза машинистка фуражка.
Забърза и клекна до трупа.
Слепи кафяви очи се взираха в димното небе. Нечия облечена в черно ръка се пресегна покрай главата й и затвори клепачите на мъртвия. Машинистът не участваше в никакво предсказание. Просто беше отишъл на работа, както всеки ден.
Поредният невинен живот.
„Кога ще свърши това?“
Вдигна лице към Рун. Свещеникът докосна с устни кръста си, благословеното сребро изгори нежната плът, докато той шепнеше молитва над загиналия.
Ерин стана и продължи нататък, следвана от Рун.
След още няколко метра попадна на втори човек от екипа, също мъртъв. Имаше светлокафява къдрава коса и лунички, бузата му бе изцапана със сажди. Изглеждаше прекалено млад да работи на влак. Ерин си помисли за живота му. Сигурно имаше приятелка и родители. Кой можеше да каже колко далеч ще достигнат вълничките на мъката?
Остави Рун да се моли и тръгна нататък, гонена от желанието по-скоро да намери Джордан.
Продължи покрай релсите и стигна до останките от вагона-кухня. Печката бе отлетяла надалече. Леополд беше в този вагон. Ерин се огледа, но не го видя.
По-нататък бяха останките от вагона-трапезария. Макар че предната чест беше разнебитена, задната бе останала цяла. Вагонът бе излязъл от релсите и бе оставил дълбока бразда в плодородната кафява почва. Златиста завеса се развяваше през един счупен прозорец.
Представи си мига преди взрива. Рун явно беше усетил експлозията. Беше я изтръгнал от прегръдката на Джордан и се бе хвърлил през този прозорец.
Сянката на Рун падна на земята до нея, но тя не се обърна да го погледне. Вместо това надникна във вагона. Страхуваше се, че ще види нечие тяло, но трябваше да разбере.
Вагонът бе празен.
Последният вагон лежеше настрани, огънат и разцепен. Вдясно от него тя забеляза движение и се затича през дима натам.
Беше кардинал Бернар. Беше коленичил до просната на земята фигура, като олицетворение на мъката. Стоящият зад кардинала Кристиан стискаше здраво рамото му.
Ерин тичаше към тях тях, като се боеше от най-лошото.
Кристиан усети приближаването ѝ и обърна глава. Лицето му бе покрито с черна кръв. Шокирана от вида му, Ерин се препъна и едва не падна по очи.
Рун я хвана и я задържа.
Бернар плачеше и раменете му се тресяха.
Не можеше да е Джордан.
Не можеше!
Ерин най-сетне стигна до тях. Кристиан тъжно поклати глава. Тя бързо заобиколи кардинала.
Мъжът на земята беше неразпознаваем - саждите бяха омазали лицето му, дрехите му бяха изгорели. Погледът ѝ се плъзна от изцапаното лице по голите му рамене до сребърния кръст на гърдите му.
Отец Амвросий.
Не беше Джордан.
Бернар държеше обгорените ръце на свещеника и се взираше в безжизненото му лице. Ерин знаеше, че е служил дълги години на кардинала. Въпреки киселото отношение на Амвросий към всички, свещеникът и кардиналът бяха близки. Преди месеци Ерин го бе видяла коленичил в кръвта на папата и как се опитваше да спаси стареца, без да помисля за собствената си безопасност. Амвросий може и да беше кисел по нрав, но в същото време бе и яростен защитник на Църквата - и сега беше дал живота си, служейки на нея.
Кардиналът вдигна глава.
- Повиках хеликоптер. Трябва да намерите останалите преди да пристигнат спасителите и полицията.
- Трябва да си отваряме очите на четири и за онези, които взривиха влака — добави Кристиан.
- Възможно е да е просто злополука - каза Бернар, който вече се беше обърнал отново към Амвросий.
Ерин остави Бернар на мъката му и продължи да се препъва през останките и да се оглежда. Кристиан и Рун вървяха на няколко крачки от двете ѝ страни. Ерин се надяваше по-острите им сетива да открият някаква следа за съдбата на Джордан.
- Ето го! - извика Кристиан и клекна.
На земята пред него се виждаше позната руса глава.
Джордан.
„Моля те, не...“
Страхът я парализира. Дъхът ѝ секна и очите ѝ се напълниха със сълзи. Опита се да се овладее. Рун хвана ръката ѝ, но тя я издърпа и затича.
Джордан лежеше по гръб. Парадната му куртка беше на парцали, бялата риза също.