За нея бяха донесли светлокафяви панталони и бяла памучна риза. Джордан щеше да носи джинси и кафява риза.
На закачалката на вратата имаше две добре познати кожени якета. При предишната им мисия двамата с Джордан бяха носили точно такива, ушити от кожите на адски вълци, достатъчно здрави, за да издържат ухапвания на стригои. Ерин прокара длан по кафявата кожа и си спомни миналите битки.
Кристиан отвори аптечката и извади комплект за първа помощ.
- Тук би трябвало да има всичко необходимо.
Върна се при вратата към коридора, взе една щанга, опряна на стената, и я подаде на Джордан.
- Сърцевината ѝ е от стомана.
Джордан претегли щангата.
- Личи си.
- След като изляза, залости вратата с нея. - Посочи сандъка до леглото. - Там има оръжия. Съмнявам се, че ще ви потрябват, но е по-добре да сме подготвени.
Джордан кимна.
- Не пускайте никого освен мен - каза Кристиан.
- Дори кардинала или Рун ли? - попита Ерин.
- Никого — повтори Кристиан. — Някой е знаел, че сме във влака. Затова ви съветвам да не се доверявате на никого освен един на друг.
Прекрачи прага и затвори. Джордан вдигна тежката щанга, залости вратата и каза:
- Дотук с агитациите. Не прозвуча особено окуражаващо.
Отиде при сандъка и го отвори. Извади един автомат и го разгледа.
- „Берета АР 70". Това поне е окуражаващо. Шестстотин и петдесет изстрела в минута. — Погледна мунициите и се усмихна, когато видя друго оръжие, „Колт 1911“. — Не е моят пистолет, но май някой е проучил предпочитанията ми.
Подаде го на Ерин.
Тя провери пълнителя. Куршумите бяха сребърни - ставаха срещу хора и бяха абсолютно задължителни срещу стригои. Среброто реагираше с кръвта им и помагаше за изравняване на силите. Стригоите бяха трудни за убиване — бяха по-издръжливи от човешките същества, можеха да контролират загубата на кръв и притежаваха свръхестествени възстановителни способности. Но не бяха неуязвими.
Джордан погледна към банята.
- Ще те оставя да влезеш първа, а междувременно ще запаля камината.
Планът беше чудесен, най-добрият, който бе чувала за деня.
Но най-напред тя пристъпи до него и вдиша мускусния му аромат, примесен с миризмата на сажди. Повдигна се на пръсти и го целуна, радостна, че е жива, че е с него.
Когато се отдръпна, Джордан я гледаше загрижено.
- Добре ли си?
„Как бих могла да съм добре?“ - помисли си тя.
Ерин не беше войник. Не можеше да върви през поле с трупове просто ей така. Джордан беше трениран за това, сангвинистите също, но тя не беше сигурна, че изобщо иска да е толкова силна, дори и да можеше. Помисли си за отнесения поглед, с който понякога гледаше Джордан. Всичко това му се отразяваше и тя бе готова да се обзаложи, че същото се отнася и за сангвинистите.
- Нямам предвид днес - прошепна той, без да я пуска. - Имам чувството, че спестяваш нещо още от срещата ни в Калифорния.
Тя се измъкна от прегръдката му.
- Всеки си има тайни.
- Кажи ми твоите.
В гърдите ѝ се надигна паника.
„Не тук. Не сега“.
За да скрие реакцията си, Ерин се обърна и тръгна към банята.
- За днес тайните ми бяха предостатъчно — каза неубедително. — Точно сега искам само един горещ душ и горяща камина.
- Няма как да възразя. - Но в отговора му прозвуча разочарование.
Ерин влезе в банята и затвори вратата. С радост смъкна дрехите си, доволна, че може да се отърве от миризмата на сажди и пушек и да я смени със сапун с лавандула и цитрусов шампоан. Остана дълго под горещите струи, които напариха тялото ѝ, докато кожата ѝ не се зачерви.
Избърса се и облече мекия халат. Върна се боса в стаята. Лампите бяха угасени и единствената светлина идваше от пукащия огън.
Джордан разръчка огъня и намести една цепеница. Беше свалил куртката и изпокъсаната си риза. Кожата му блестеше от пламъците. Беше целият в синини и драскотини. Татуировката от лявата му страна сякаш светеше. Изображението се виеше около рамото му и продължаваше надолу по ръката и отчасти по гърдите и гърба. Приличаше на разклоняващи се корени на дърво, започващи от едно-единствено тъмно петно на гърдите му.
Ерин знаеше историята на този знак. В гимназията Джордан бил ударен от мълния. Умрял за кратък период, след което бил съживен. Мълнията оставила фракталния си белег по кожата му, пръскайки капиляри и създавайки така наречената шарка на Лихтенберг. Преди тя да избледнее, той направил върху нея татуировка като спомен за близката среща със смъртта, превръщайки разминалата се трагедия в нещо прекрасно.