Тя го приближи, сякаш привлечена от тази остатъчна енергия.
Той се обърна и се усмихна.
- Надявам се да не си използвала цялата топла...
Тя постави пръст на устните му и го накара да млъкне. Точно сега не ѝ беше до думи. Развърза колана и халатът се свлече на пода.
Той отметна косата от шията ѝ. Тя отметна подканващо глава назад. Джордан бавно започна да целува шията ѝ, продължавайки надолу към ключицата. Ерин изстена и той се дръпна назад. Очите му бяха потъмнели от страст и в тях се четеше неизречен въпрос.
В отговор тя го придърпа за колана към леглото.
Щом се озоваха там, Джордан съблече и останалите си дрехи и ги захвърли някъде.
Гол, възбуден, той я вдигна в обятията си. Краката ѝ се увиха около мускулестите му бедра, докато я полагаше на леглото. Той се извиси над нея, голям като света, и всичко изчезна и останаха само те, само този момент.
Тя го придърпа да го целуне, да го вкуси. Зъбите ѝ намериха долната му устна, езиците им се докоснаха. Топлите му длани се плъзнаха по кожата ѝ, по гърдите, като оставяха след себе си електрическа диря - и обхванаха кръста ѝ, за да я повдигнат.
Тя се изви под него. Искаше го, знаеше, че винаги ще го иска.
Устните му докоснаха гърлото ѝ и белезите по шията.
Тя изстена и придърпа силно главата му, сякаш го умоляваше да я ухапе, да отвори отново раните ѝ. Едно име се надигна в нея, но тя успя да го спре преди да го е изрекла.
Спомни си, че Джордан я беше попитал за тайната ѝ.
„Но най-дълбоките тайни са онези, за които не подозираме, че таим“.
Устните му се плъзнаха под ухото ѝ, горещият му дъх докосна тила ѝ. Думите излязоха като стон, пропити с истина, почувствани до мозъка на костите.
- Обичам те.
Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя го придърпа към себе си и прошепна, докато устните им се докосваха:
- И аз те обичам.
Това също бе истина - но може би не цялата истина.
18.
19 декември, 13:34
Кастел Гаидолфо, Италия
Рун носеше Елизабета по тъмен коридор, изпълнен с миризмата на дърво и отлежало вино. В тази част от подземните нива на замъка навремето се намирала личната изба на папата. В някои отдавна забравени помещения все още имаше огромни дъбови бъчви или рафтове със зелени бутилки, покрити с дебел слой прах.
Последва Надя по поредното стълбище към нивото, запазено за ордена им. Ръцете му трепереха, докато носеше Елизабета. Беше ударил бърза глътка осветено вино на борда на хеликоптера. То му бе дало достатъчно сили за слизането тук, но изтощението още го измъчваше.
Накрая, след като минаха по проход, прокопан във вулканичната скала, Надя спря при зазидана с тухли арка. Като че ли бяха стигнали до задънен край.
- Аз мога да платя изкуплението - предложи Рун.
Надя не му обърна внимание и докосна четири тухли, една при главата ѝ, една при корема и по една при всяко рамо, изписвайки кръст.
След това натисна централната тухла и прошепна думите, изричани от членовете на техния орден още от времето на Христос:
- Вземете и пийте от нея всички4.
Тухлата се плъзна назад и се видя малко легенче, издълбано в тухлата под нея.
Надя извади кинжала си и заби върха му в средата на дланта си, където римляните забили пироните в ръцете на Христос. Сви длан, докато в нея не се събраха няколко капки кръв, след което ги изсипа в легенчето.
Елизабета се напрегна в ръцете на Рун, надушила кръвта на Надя.
Рун отстъпи две крачки назад, за да може Надя да приключи.
- Защото това е Моята кръв на новия завет — изрече тя.
Между тухлите се появиха цепнатини и образуваха очертанията на тясна врата.
- Mysterium fidei5 - завърши Надя и натисна.
Камък застърга по тухла и вратата се отвори навътре.
Надя мина първа и Рун я последва, като внимаваше тялото на Елизабета да не докосва стените. След като прекрачиха прага, Елизабета се отпусна в ръцете му. Явно беше усетила, че се намира дълбоко под земята, където слънцето никога не би могло да я достигне.
Надя вървеше плавно пред Рун, разкривайки каква бързина и сила има в сравнение с него. Мина покрай входа на параклиса на сангвинистите и продължи към едно рядко посещавано място - затворническите килии.