Рун я следваше. Колкото и тежки да бяха раните ѝ, Елизабета си оставаше затворничка.
Макар че днес килиите се използваха рядко, каменният под беше гладък и лъскав от хилядите крака, минали оттук през вековете. Колко ли стригои бяха затваряни тук, та или да приемат предложението да станат сангвинисти, или да умрат като прокълнати души?
Надя стигна до първата килия и отвори тежката желязна врата. Солидните панти и ключалка бяха достатъчно яки да удържат дори най-силните стригои.
Рун внесе Елизабета вътре и я сложи на постелята. Долови миризмата на свежа слама. Някой беше приготвил килията за нея. До леглото върху груба дървена маса имаше восъчна свещ, която хвърляше трепкаща светлина.
- Ще донеса мехлеми за изгарянията ѝ - каза Надя. - Безопасно ли ще е да те оставя с нея?
Отначало в гърдите му се надигна гняв, но той се овладя. Надя беше права да се безпокои.
- Да.
Тя излезе и вратата се затвори тежко зад нея. Рун чу как ключът се завърта в ключалката. Надя не обичаше рисковете.
Останал сам, той седна до Елизабета на сламеника, внимателно вдигна плаща и погледна малките ѝ ръце. Трепна, като видя спуканите мехури. Кожата под тях беше розова. Тялото ѝ излъчваше топлина, сякаш се мъчеше да се освободи от слънчевата светлина.
Рун махна съвсем наметалото, но Елизабета се извърна, скрила глава в качулката от кадифе.
- Не искам да виждаш лицето ми - прошепна дрезгаво.
- Но аз мога да ти помогна.
- Остави Надя да го направи.
- Защо?
- Защото — тя се дръпна още повече — външният ми вид ще те отврати.
- Да не мислиш, че ме е грижа за подобни неща?
- Мен ме е грижа - прошепна тя едва чуто.
Той уважи желанието ѝ, остави качулката и хвана едната ѝ изгорена ръка. Забеляза, че дланта е невредима. Представи си как е стискала в агония юмруци, докато слънчевата светлина я е обгръщала в огън. Облегна се на каменните блокове и се отпусна, без да пуска ръката ѝ.
Пръстите ѝ бавно се свиха около неговите.
Умората се просмукваше до мозъка на костите му. Болката му казваше къде е ранен — порязвания по раменете, драскотини по ръцете, изгаряния по гърба. Очите му започнаха да се затварят, но точно тогава ключът се завъртя отново и пантите изскърцаха недоволно.
Надя влезе. Намръщи се, като видя Рун да държи Елизабета за ръката, но не каза нищо. Носеше глинена купа, покрита с кафява ленена кърпа. Миризмата изпълни помещението.
Тялото му се събуди, а Елизабета до него изръмжа.
Купата бе пълна с кръв.
Топла, свежа, човешка кръв.
Надя явно я беше взела от някой доброволец от персонала на замъка.
Тя дойде до сламеника и му подаде купата.
Той отказа да я вземе.
- Елизабета предпочита ти да се погрижиш за раните ѝ.
Надя повдигна вежда.
- А аз предпочитам да не го правя. Вече спасих височайшия ѝ живот. Няма да направя нищо повече. — Подаде му малка манерка. — За теб има осветено вино. Сега ли искаш да го изпиеш, или след като се погрижиш за графиня Батори?
Той остави манерката на масата.
- Няма да допусна да продължи да страда и минута повече.
- В такъв случай след малко идвам да те взема.
Надя излезе и заключи килията.
Стонът на Елизабета му напомни за задачата му.
Той потопи ленената кърпа в купата и я накисна в кръвта. Ароматът на желязо изпълни ноздрите му, въпреки че сдържаше дъха си. За да потисне желанието, надигащо се направо от костите му, той докосна разпятието на гърдите си и прошепна молитва за сила.
Вдигна ръката, която държеше, и докосна кожата ѝ с кърпата.
Тя изохка приглушено под качулката.
- Заболя ли те?
- Да - прошепна тя. - Не спирай.
Избърса едната ѝ ръка, после другата. Там, където я докосваше, мехурите изчезваха и изгорялата кожа се възстановяваше. След като приключи, той посегна към качулката.
Тя сграбчи китката му с окървавени пръсти.
- Извърни се.
Но той не можеше да го направи. Свали качулката, като откри първо бялата ѝ брадичка, покрита с мръсотия и розова от изгарянето. Меките ѝ устни бяха напукани и кървяха. Кръвта беше засъхнала на черни струйки от ъгълчетата на устата ѝ.
Рун събра сили и свали качулката. Свещта освети високите ѝ скули. На мястото на някогашната бяла кожа, приканваща да бъде докосната, имаше почерняла и покрита с мехури развалина, измацана със сажди. Меките ѝ къдрици бяха почти напълно изгорели от слънцето.
Сребристите ѝ очи го погледнаха. Бяха замъглени, почти слепи.