Въпреки това той прочете страха в тях.
- Ужасна гледка ли съм за теб? - попита тя.
- Никога.
Отново накисна кърпата и я приближи до съсипаното ѝ лице. Като докосваше съвсем леко, я прокара по челото, надолу по бузите и по шията. Кръвта се размаза по кожата, просмука се в мехурите и изцапа бялата възглавница под главата ѝ.
Миризмата го опияняваше. Топлината ѝ гъделичкаше студените му пръсти, загряваше дланите, подканваше го да я вкуси. Цялото му тяло копнееше за нея.
„Само една капка“.
Отново прокара кърпата по лицето ѝ. Първия път само беше махнал саждите. Сега се погрижи за увредената ѝ кожа. Изми лицето ѝ няколко пъти, като гледаше в почуда как пораженията се заличават и бавно се сменят с непокътната кожа. Появиха се черни коси, които покриха скалпа ѝ. Най-завладяващо обаче беше лицето ѝ, прекрасно като в деня, в който се бе влюбил в нея, в отдавна мъртвата розова градина до вече лежащия в развалини замък.
Прокара меката тъкан по устните ѝ - тя оставяше след себе си лъщяща диря кръв. Сребристите ѝ очи се отвориха. Отново бяха бистри, но вече изпълнени с желание. Той се наведе към нея и долепи устни до нейните.
Вкусът на аления огън се плъзна по тялото му с бързината на пожар в суха трева. Тя прокара окървавени пръсти през косата му, обгръщайки го в облак от глад и желание.
Устата ѝ се отвори и Рун се изгуби в аромата ѝ, в кръвта ѝ, в мекотата ѝ. Нямаше време за нежност, а и тя не търсеше нежност. Беше чакал толкова дълго да бъде отново с нея.
В този момент си обеща, че ще отмъсти сурово на онзи, който я бе запратил под лъчите на слънцето.
А дотогава...
Отпусна се върху нея, оставяйки огънят и желанието да изгорят всяка мисъл.
19.
19 декември, 13:36
Южно от Рим, Италия
Заровен дълбоко в огромната купа сено. Леополд копнееше за по-удобна позиция. Тревите дупчеха расото му и дразнеха изгорените места. Въпреки това не смееше да напусне скривалището си.
При експлозията беше успял да скочи и ударната вълна го понесе над полето. Единствено благодарение на Божията ръка бе точно зад котела, когато той се взриви, и затова не бе изпепелен на място.
Вместо това беше изхвърлен от вагона. Премяташе се във въздуха, изгорен и кървящ, и падна в студеното поле. Зашеметен и оглушен, изпълзя в купата сено, за да се скрие, да помисли, да състави план.
Не знаеше дали е единственият оцелял.
Докато чакаше, спря кръвта, течаща от многобройните му рани. Накрая, когато звънът в ушите му затихна, чу приглушения ритмичен звук на кацащия хеликоптер.
Не знаеше дали машината е извикана от кардинала, или е местен спасителен екип. Така или иначе, остана скрит. Не беше поставил бомбата, но знаеше, че вината за атаката е негова. Веднага след като бе пратил съобщение на Дамнатус, че всички са във влака, и предаде теорията им относно самоличността на Първия ангел, последва експлозията - за пълна изненада на Леополд.
Може би трябваше да го очаква.
Всеки път, когато виждаше нещо, което иска, Дамнатус действаше незабавно.
Без никакво колебание.
След като хеликоптерът отлетя, Леополд чу кардинал Бернар да го вика. Мъката ясно личеше в гласа му. На Леополд страшно му се искаше да иде при него, да го успокои, да помоли за прошка и наистина да се върне при сангвинистите.
Разбира се, не го направи.
Макар и брутална, целта на Дамнатус бе правилна и чиста.
През следващия час пристигнаха още хеликоптери, последвани от коли със сирени, викащи хора и тропот на крака. Леополд се сви още повече в скривалището си. Суматохата би трябвало да заглуши всички звуци, които издаваше, докато изпълняваше изкуплението.
Най-сетне можеше да пие от светеното вино и да се излекува.
Извади кожената си манерка, махна капачката със зъби и пи дълбоко, остави се огънят да го отнесе.
Беше коленичил дълбоко под Дрезден в тъмна крипта, осветена от малка свещ. След сигнала за въздушна тревога никой не смееше да пали светлина от страх да не привлече гнева на британските бомбардировачи.
Докато се вслушваше, някъде далеч горе се взриви бомба и от тавана се отрониха камъчета.
Църквата бе поразена преди седмици. Само тази крипта бе оцеляла. Входът й бе изкопан отвътре от живеещите тук сангвинисти.
Леополд беше коленичил между други двама мъже. Подобно на него, те бяха стригои и се готвеха за последните си клетви като саигвинисти в тази тъмна и изпълнена с усилие нощ. Пред него стоеше свещеник сангвинист, облечен във фина роба и със златен потир в чистите си бели ръце.