И оживя.
Върна се в треперещото си тяло, притиснат от всички страни от острите треви. Никога не бе смятал превръщането си От стригой в сангвинист за грях, за нещо, нуждаещо се от изкупление.
„Защо Бог ми изпрати това видение?
И защо точно сега?“
За един ужасен момент се уплаши, че причината е в това, че Бог знае, че е влязъл в редиците на сангвинистите с тайни помисли, че му е писано да предаде ордена, както Дамнатус е предал Христос.
Остана да лежи дълго, замислен за това, после преглътна страховете си.
Не.
Беше получил това видение именно защото мисията му бе правдива.
Бог беше спасил живота му тогава, за да служи на Дамнатус; беше го спасил отново и днес. След като слънцето залезеше и спасителите си тръгнеха, щеше да се измъкне от сеното и под прикритието на тъмнината да продължи да преследва целта си, независимо от цената.
Защото Бог му беше наредил така.
20.
19 декември, 13:44
Рим, Италия
Юда наблегна на веслата и тясната дървена лодка измина прилично разстояние по тихите води на Тибър. Слънчевите лъчи се отразяваха от сребристата вода и блестяха в очите му. Той се наслаждаваше на светлината и отмиращата топлина на късния зимен ден.
Ято гарвани закръжи в небето и изчезна сред голите клони на крайречен парк, преди отново да се издигне в светлото зимно небе.
Тялото му работеше ритмично и той загреба по-силно, за да се пребори с вълните на минаващо корабче. По-големи съдове пореха реката около него. Крехкият дървен корпус на лодката му можеше да бъде направен за миг на трески. По това време на годината той бе единственият гребец, дръзнал да излезе на смразяващия студ и да рискува да бъде блъснат от скутери, фериботи и товарни кораби.
Телефонът му избръмча — поредното съобщение от рецепционистката.
Въздъхна. Знаеше съдържанието му и без да го чете. Беше гледал новините преди да се качи в лодката. Папският влак бил унищожен. Оцелял единствено кардиналът. Всички други загинали.
Отново наблегна на веслата.
След като предреченото трио вече го нямаше, нищо не стоеше на пътя му.
В последното съобщение на брат Леополд се споменаваше за Първия ангел, който трябваше да използва книгата като оръжие в предстоящата Война на Небето. С прекъсването на пророчеството ангелът вероятно не представляваше заплаха, но Юда не обичаше да оставя нещата недовършени.
Капитанът на един ферибот наду сирената и Юда вдигна ръка за поздрав. Мъжът докосна черната си фуражка и му махна в отговор. Поздравяваха се един друг почти всеки ден през последните двайсет години. Юда го беше гледал как съзрява от кльощав младок, държащ неуверено кормилото, в як зрял мъж. И въпреки това така и не знаеше името му.
Беше започнал да разбира самотата, докато гледаше как семейството и приятелите му умират. Беше се научил да стои на разстояние от другите след поколения приятелства, завършили със смърт.
А онова безсмъртно момче, за което бе споменал Леополд?
„Томас Болар“.
Юда го искаше. Щеше да се пазари с Распутин, да плати поисканата от монаха цена и да вземе безсмъртното дете в дома си. Сърцето му затуптя по-бързо при мисълта за среща с друг като него, но и от знанието каква роля е отредена на момчето.
„Да помогне за настъпването на края на света“.
Жалко, че не бе срещнал това момче по-рано през дългия си живот, за да има с кого да споделя безбройните години, да живее с друг, който не старее и е неподвластен на времето.
Подобен шанс му бе даден преди столетия и той го бе пропилял.
„Може би това е моето изкупление“.
Наблягаше на веслата и си представяше тъмната кожа и златните очи на Арела. Спомни си първия път, когато излезе с нея, в нощта след повторната им среща на венецианския маскарад. Тогава също бе взел лодка и подкара накъдето искаше, без изобщо да си дава сметка, че не контролира нещата.
Гондолата им се плъзгаше по спокойните води на тъмния канал. Звездите светеха в небето, пълнота луна сякаш ги примамваше. Докато управляваше с пръта в леката мъгла покрай величествена венецианска сграда, вонята на изпражнения и отпадъци обгърна лодката, намесвайки се в приятната им нощ като някаква сярна сянка.
Той се намръщи към отходната тръба, изливаща хчовонното си съдържание в канала.
Арела забеляза изражението му, видя накъде е насочено вниманието му и се разсмя.
- Да не би градът да не е достатъчно изтънчен за вкусовете ти?