- Природата на някой като теб. На някой, който получава послания от Бог. Който издържа през вековете. Който е така съвършен.
Изчерви се, докато изричаше последните думи.
Тя се разсмя.
- Това означава ли, че съм много по-различна от теб?
Дълбоко в себе си той знаеше, че е така - както по природа, така и по характер. Тя бе въплъщение на доброто, докато той бе извършил ужасии неща. Взираше се в чудото пред себе си. Знаеше другото название на „ вестоносец на Бог ", другата дума за „Арела “.
Събра сили и го каза на глас.
- Ти си ангел.
Тя долепи длани пред себе си, сякаш се молеше. От тялото ѝ бавно заструи мека златна светлина и окъпа гондолата, водата, лицето му. Топлината от допира ѝ го изпълни с радост и чувство за святост.
Пред него имаше друго вечно същество — но тя не бе като него.
Той беше зло, а тя — добро.
Той беше мрак, а тя — светлина.
Затвори очи и пи от светлината ѝ.
- Защо дойде при мен? Защо си тук? - Отвори очи и погледна към водата, къщите, отходния канал, после отново към нея — към неземната красавица. — Защо си на земята, а не на небето?
Светлината ѝ помръкна и тя отново заприлича на обикновена жена.
- Ангелите могат да слизат и да посещават земята. - Погледна го. - Могат и да падат.
Наблегна върху последната дума.
- Нима си паднала?
- Много отдавна - добави тя, виждаше шока и изненадата на лицето му. - Заедно с Денницата.
Това беше другото име на Луцифер.
Юда отказа да повярва, че е била прогонена от Небето.
- Но аз долавям в теб само доброта.
Тя го гледаше търпеливо.
- Защо падна? - продължи той, сякаш беше прост въпрос в обикновена нощ. — Не е възможно да си направила зло.
Тя погледна ръцете си.
- Държах знанието за гордостта на Луцифер скрито в сърцето си. Предвидих предстоящия му бунт, но продължих да мълча.
Юда се опита да си представи събитието. Тя беше премълчала пред Бог пророчество относно Войната на Небето и поради това е била низвергната.
Арела вдигна глава и заговори отново:
- Това беше просто наказание. Но за разлика от Денницата, аз не желаех злото на човечеството. Избрах да използвам изгнанието си, за да наглеждам Божието стадо тук, да продължа да служа на Небето, доколкото мога.
- Как служиш на Небето ?
- Както мога. — Тя махна някаква прашинка от полата си. - Най-голямото ми дело беше по твое време, когато пазех детето Христос от зло и бдях над него, докато беше съвсем малък и беззащитен в този суров вят.
Юда сведе засрамено глава, спомняйки си как самият той не бе направил същото, когато Иисус беше вече възрастен. Юда бе предал не само Божия син, но и най-скъпия си приятел. Отново почувства тежестта на кожената кесия сребърници, която му бяха дали свещениците, топлината на бузата на Христос на устните си, когато го целуна, за да го посочи на палачите му.
- Но как си защитавала Христос? - попита той, без да може да скрие завистта си. - Не разбирам.
- Явих се на Мария и Йосиф във Витлеем малко след раждането на Христос. Казах им какво съм видяла, за предстоящото избиване па невинните от цар Ирод.
Юда преглътна. Знаеше историята и отново осъзна с кого дели лодката.
- Значи ти си била ангелът, който им казал да избягат в Египет.
- Освен това ги отведох там, на място, където синът им да може да израсне далеч от опасността.
Юда вече разбираше колко по-различна е тя от него.
Тя бе спасила Иисус.
А той го беше убил.
Дишането му стана по-тежко. Трябваше да се изправи, да се движи. Бавно подкара гондолата по канала, като се опитваше да си представи живота ѝ на земята, много по-дълъг от неговото краткотрайно пребиваване тук.
Накрая зададе другия въпрос, който бе също толкова важен за него.
- Как понасяш времето?
- Минавам през него, също като теб. - Тя отново докосна парчето на шията си. - Безброй години служех на човечеството като пророчица, гадателка, оракул.
Той си я представи в тази роля, облечена в простата роба на делфийска жрица, изричаща пророчески думи.