- Вече не го ли правиш?
Тя се загледа над тъмните води.
- Все още ми се случва да зърна нещо предстоящо, виждам бъдещето така ясно, както виждам миналото зад себе си. Не мога да се противя на тези видения. — Челото ѝ се набърчи печално. — Но вече не ги споделям. Пророчествата ми донесоха на човечеството повече страдания, отколкото добрини, и затова пазя бъдещето в тайна.
Странноприемницата се появи от мъглата и Юда насочи гондолата към каменния кей. Двама слуги в ливреи побързаха да завържат лодката. Единият подаде облечена в ръкавица ръка на прекрасната дама. Юда я задържа с длан на кръста ѝ.
И тогава от мрака изскочиха сенки — но не бяха хора. Юда видя острите зъби, бледите озверели лица.
Много пъти се бе сражавал с подобни създания и много пъти бе губил. Въпреки това беше безсмъртен и винаги се възстановяваше, а опетнената му кръв винаги ги унищожаваше.
Издърпа Арела обратно на лодката, като остави зверовете да се нахвърлят върху хората от странноприемницата. Не можеше да спаси тях, но може би щеше да спаси нея.
Замахна с пръта като със сопа, докато прекрасните ѝ ръце се суетяха с въжетата, които ги държаха към кея. След като се освободиха, той изтласка гондолата навътре. Тя се наклони на една страна, после се изправи.
Не бяха достатъчно бързи.
Създанията скочиха над водата. Беше невъзможен скок за човек, но проста работа за подобни зверове.
Юда извади кинжал от капията в ботуша си и го заби дълбоко в гърдите на по-голямото от двете същества. Студена кръв плисна по ръката му, продължи по китката и изцапа фината му бяла риза.
Никой човек не би оцелял при подобен удар, но създанието сякаш не го усети, изби ръката му настрани и издърпа ножа от собствения си корем.
Вторият звяр зад него беше проснал Арела по гръб и пълзеше по нежното ѝ тяло.
- Не — прошепна тя. - Оставете ни.
Отскубна сребърното парче от шията си и замахна с острия ръб към врата на създанието.
От прерязаното му гърло се изтръгна писък, последван от пламъци, които бързо погълнаха прокълнатата му форма. Горящо, то скочи към хладния мрак на канала, но във водата падна единствено пепел — тялото вече бе напълно изгоряло.
Щом видя това, по-едрият звяр скочи на брега и побягна в мрака на града.
Арела изплакна парчето в канала и го избърса в полата си.
Той изгледа среброто в ръцете ѝ.
- Как?
- Това е част от свещено острие - обясни тя и отново го окачи на шията си. — Убива всяко създание, което прободе.
Сърцето на Юда се разтуптя по-бързо.
Можеше ли да убие и онова, което не може да се убие? Такива като него?
Или нея?
На лицето ѝ се изписа тъга, сякаш беше прочела мислите му, потвърждавайки онова, което си бе представил току-що. На стройната си шия тя носеше инструмента на собственото си унищожение, начин да се измъкне от този затвор на безчетните години. И ако се съдеше по изражението ѝ, от време на време се бе изкушавала да го използва.
Юда разбираше това желание. От безброй години той самият бе търсил начин да сложи край на живота си, като при опитите се бе подлагал на невъобразима болка. И въпреки това оживяваше. Простото право на смърт бе дадено на всички други същества. Дори зверовете, с които се сблъскаха, можеха просто да излязат на слънчева светлина и да прекратят отвратителното си съществуване.
Погледът му отново се спря върху блестящото сребро между гърдите ѝ с мисълта, че смъртта, която бе търсил от толкова отдавна, е съвсем близо. Трябваше само да я вземе.
Пресегна се — и вместо това хвана ръката ѝ и я придърпа към себе си, към устните си.
Целуна я, радостен, че е жив.
Насред Тибър, под ярките лъчи на обедното слънце. Юда си мислеше за онзи момент, за целувката в мрака. Изпълни го мъка, тъй като знаеше какво ще последва: че отношенията им ще приключат.
„Може би трябваше да хвана онова парче, а не ръката ѝ“.
Така и не научи как се е сдобила с него, нито нещо друго за свещеното оръжие. Но пък и двамата имаха своите тайни.
Бръкна в джоба на гърдите си и извади студен като лед камък, приблизително с размерите и формата на тесте карти. Беше изработен от прозрачен зелен кристал, подобен на изумруд, но дълбоко в сърцевината му имаше дефект, абаносовочерна жилка. Юда вдигна камъка към слънцето и го завъртя. Черната жилка потръпна на ярката светлина, смали се до точица, но си остана там. След като върнеше кристала в сянката на джоба си, жилката щеше отново да порасне.