Като живо същество.
С тази разлика, че процъфтяваше на тъмно, а не на светлина.
Беше открил камъка през годините след Арела, след като бе открил защо върви по своя дълъг път през света. По време на онзи мрачен период Юда се беше отдал на изучаването на алхимията, преподавана от такива като Исак Нютон и Роджър Бейкън. Беше научил много, в това число как да вдъхва живот на същества с часовникови механизми и как да манипулира силата, намираща се в кръвта му.
Попадна на кристала, докато търсеше митичния философски камък, веществото, за което се вярваше, че давало вечен живот. Самият той се надяваше, че то ще Предложи обяснение на собственото му безсмъртие. Беше изровил кристала от мястото му под крайъгълния камък на една порутена църква.
В крайна сметка той не се оказа философският камък, а нещо много по-могъщо, свързано със смъртта, а не с безсмъртния живот. Потърка с палец знака по долната страна на камъка. След години изучаване на този символ и на самия камък знаеше много от тайните му - но не всички.
Въпреки това знаеше, че в подходящите ръце този прост зелен камък може да наруши равновесието на живота на Земята. Векове наред беше чакал подходящото време, за да освободи злото му, да изпълни онова, за което бе пратен на този свят.
Прибра камъка в джоба си и се загледа в слънцето.
Най-сетне времето беше дошло.
Но първо трябваше да намери два ангела.
Един от миналото и един от настоящето.
21.
19 декември, 13:48
Северен Ледовит океан
Високо над палубата на ледоразбивача Томи стискаше металните греди на крана. Държеше се здраво с дебелите си ръкавици. Не изпитваше страх от смъртта — знаеше, че падането върху твърдата стомана няма да го убие, - но предпочиташе да си спести болката от счупен гръбнак, таз и череп.
Затова внимателно се изкачи още по-нагоре.
Похитителите му го оставяха да се катери където и когато си поиска.
Те също не се страхуваха, че Томи може да умре - или да избяга.
Заобиколи до задната част на крана. Въпреки хапещия вятър обичаше да идва тук. Чувстваше се свободен, оставяше страховете и грижите си долу.
Арктическото слънце висеше тежко над хоризонта, отказвайки да изгрее наистина през това време на годината. Томи се загледа към безкрайната ледена шир и тъмната диря открита вода, прорязана от кораба. Единствените живи същества на километри наоколо бяха хората от екипажа на ледоразбивача. Не беше сигурен дали Альоша и господарят му влизат в категорията на живите същества.
Изскърцване на врата го накара да се откъсне от хоризонта и да погледне надолу. През люка излезе висока тъмна фигура и се изправи. Мъжът придържаше краищата на расото си на свирепия вятър - не защото му беше студено, а за да попречи на вълната да зашиба тялото му като камшик. На Томи не му беше трудно да забележи гъстата му брада и киселата физиономия.
Това бе господарят на Альоша.
Григорий Распутин.
Руският монах държеше сателитен телефон.
Обхванат от любопитство, Томи се спусна към него с намерението да подслуша отгоре.
Всички на кораба млъкваха всеки път, когато Томи влезеше някъде. Гледаха го, сякаш е извънземен - и може би вече наистина беше такъв. Но отгоре, невидим за останалите, той можеше да слуша и да наблюдава как минава животът долу. Това бе друга причина да обича катеренето. Изпитваше утеха, когато гледаше как някой пуши, подсвирква си или се шегува, макар и да не разбираше руски.
Тихомълком се спусна надолу, докато не намери позиция, от която можеше да слуша, без да попада в полезрението на Распутин.
Монахът крачеше напред-назад под него, мърмореше на руски и гледаше кръвнишки към леда. Непрекъснато поглеждаше телефона, сякаш очакваше обаждане. Нещо несъмнено го беше развълнувало.
Накрая телефонът иззвъня.
Распутин незабавно го вдигна към ухото си.
- Да?
Томи стоеше напълно неподвижно на мястото си. Замоли се човекът от другата страна на линията да говори английски. Може пък да научеше нещо.
„Моля те...“
Распутин слуша цяла минута, после прочисти гърлото си и заговори със силен акцент:
- Преди да преговаряме за момчето, искам снимка на Евангелието.
Томи изпита облекчение, когато чу, че разговорът се води на английски, но какво искаше да каже Распутин с това „да преговаряме за момчето“? Да не би някой да се опитваше да го купи? Това обаждане свобода ли означаваше, или друг затвор?