Рун се поколеба от неочаквания въпрос, но почерпи сили от онова, което бе научил от Бернар.
- Ти си съгрешил.
- Не съм, не и по моя воля. Бях добро момче. Някакъв звяр нахлу през прозореца ми през нощта. Ухапа ме. Накара ме да пия кръвта му, след което избяга. Не съм искал да се случи. Съпротивлявах се. Борих се с всички сили.
Рун си припомни собствената си борба против онзи стригой, който бе откраднал душата му, и как накрая се беше предал, бе прегърнал блаженството, което му бе предложено.
- Има начин да спреш лото, да служиш отново на Бог.
- Защо да служа на бог, който позволи да ми се случи това?
Детето не изглеждаше гневно, а просто любопитно.
- Можеш да превърнеш проклятието в дар - каза Рун.
- Можеш да служиш на Христос. Можеш да живееш, пиейки Неговата свята кръв, а не кръвта на човеците.
Погледът на детето се насочи към телата на пода.
- Не исках да ги убивам. Честна дума, не исках.
Рун отпусна хватката си.
- Знам. И можеш да престанеш да убиваш.
- Но... - Детето отново срещна погледа му в огледалото. — На мен ми хареса.
Нещо в очите му говореше за мрака вътре в него. Рун знаеше, че първата мисия е изпитание колкото за момчето, толкова и за него.
- Това е грях — настоятелно повтори той.
- В такъв случай ще попадна в ада.
- Не и ако се откажеш от този път. Не и ако се посветиш на живот в служба на Църквата, на Христос.
Детето се замисли за момент.
- Можеш ли да ми обещаеш, че няма да ида в ада, ако го направя?
Рун се поколеба. Искаше му се да може да предложи no-убедителна истина на момчето.
- Това е най-добрата ти надежда.
Подобно на толкова много неща в живота, беше въпрос на вяра.
Горяща цепеница се търкулна от огъня и падна на камъните на камината. Ярки искри полетяха на пода и угаснаха. Рун усети, че утрото устремно приближава. Детето погледна към прозореца, сякаш също го усещаше.
- Трябва да решиш бързо - каза Рун.
- Слънцето изгаря ли те? — попита детето и трепна при спомена за изпитана болка.
- Да - каза той. - Но благодарение на Христовата благословия мога да вървя под обедното слънце. Неговата кръв ми дава сила и святост за това.
Кръглите очи на момчето го погледнаха със съмнение.
- Ами ако пия от Неговата кръв, но не вярвам истински?
- Христос ще познае преструвката. Кръвта Му ще те изпепели.
Малкото тяпо на детето потръпна в ръцете му.
- Ще ме пуснеш ли, ако откажа?
- Не мога да ти позволя да продължаваш да убиваш невинни.
Момчето обърна глава към труповете на пода.
- Те изобщо не са невинни. Крадяха от пътници, сводничеха, а веднъж прерязаха гърлото на един човек, за да отмъкнат кесията му.
- Бог ще ги съди.
- А ти ще съдиш мен ли? — попита детето.
Рун трепна.
Такава беше ролята му, нали?
На съдия и палач.
- Нямаме много време — несигурно рече той. — До изгрева остава само...
- Никога не съм имал много време, а сега нямам никакво. — По бузите му отново потекоха сълзи. - Няма да дойда с теб. Няма да стана свещеник. С нищо не съм съгрешил, за да се превръщам в чудовище. Така че го направи още сега. И бързо.
Рун зяпна насълзените, но решителни очи.
„Такава е Божията воля “ - напомни си.
Въпреки това се поколеба, а изгарящото слънце приближаваше заплашително.
Какво беше сторило това дете, за да заслужава да бъде превърнато в звяр? Било е невинно, съпротивлявало се е на нахвърлилото се върху него зло и е изгубило.
Самият Рун не беше по-различен — с тази разлика, че беше избрал да Му служи.
Миризмата на студена кръв лъхна от телата на пода. Момчето щеше да остави този мъчителен спомен до края на дните му.
- Прости ми - прошепна Рун.
Момчето каза една дума, която щеше да го преследва през вековете.
Въпреки това Рун преряза с острието детското гърло и черната кръв пръсна по огледалото.