Щом се отдалечиха достатъчно, Надя извади дебел лист, сгънат и запечатан с червен восъчен печат с изображението на корона с два кръстосани ключа.
Папският печат.
С дългия си нокът тя счупи печата, разгъна листа и Джордан видя нарисувана на ръка карта на Италия. Синя линия започваше северно от Кастел Гандолфо и свършваше недалеч от Рим. Бяха отбелязани номерата на магистралите, а също и график.
Надя вдигна запалка и щракна, готова да изгори листа, без да сваля поглед от Джордан.
Явно от него се очакваше да запомни картата наизуст.
Джордан въздъхна и наизусти магистралите и графика. Накрая я погледна в очите.
Надя направи движение с ръце; сякаш шофира, и посочи към гърдите му.
„Явно аз ще карам“.
Тя поднесе запалката към листа. Жълтите пламъци облизаха дебелата хартия и бързо я превърнаха в пепел. Целта на цялата пантомима беше ясна. Джордан, Надя и онзи, който бе написал съобщението - вероятно кардиналът, — бяха единствените, които трябваше да знаят дестинацията и маршрута.
Не искаха да дадат на атентаторите втори шанс да ги атакуват.
Надя го поведе обратно към другите.
Тръгнаха през гората и стигнаха до някакъв паркинг, на който имаше черен джип „Мерцедес“ със затъмнени стъкла и мотоциклет „Дукати“, също черен и с линии, които крещяха за скорост.
Джордан погледна мотора с копнеж, но знаеше, че ще трябва да седне зад волана на джипа.
Сякаш за да докаже това, Надя яхна мотоциклета, погледна Джордан и вдигна вежда. Той се ухили и си спомни лудешкото им препускане през Бавария преди няколко месеца. Никога не бе изпитвал такъв страх и ликуване едновременно. Благодарение на свръхестествените си рефлекси Надя бе управлявала мотора със скорост, която бе смятал за невъзможна.
Но днес това нямаше да се повтори.
Тя му метна ключовете за колата, запали мотора и потегли с рев.
Групата на Джордан тръгна към джипа. Рун помогна на графинята да седне отзад. Кристиан се настани от другата ѝ страна. Джордан отвори предната врата за Ерин. Не искаше да я оставя да седне отзад с Рун и графинята.
Дори предната седалка бе твърде близо до онези двамата.
15:14
Колата се носеше по път с гладко черно покритие. Елизабет стисна юмруци. Автомобилите я ужасяваха. В Рим беше избягвала зловонието им и ръмжащите им двигатели. Нямаше желание да ги доближава, а ето че сега се намираше в един от тях.
Много приличаше на карета от нейното време, само че те не бяха толкова бързи. Никой кон не би могъл да се движи с подобна скорост. Как успяваше войникът да я управлява? Елизабет знаеше, че колата е механично устройство като часовника, но не можеше да се освободи от мисълта, че всеки момент могат да се блъснат в нещо и да пръснат мозъците си по твърдия път.
Следеше туптенето на сърцата на човеците отпред и съдеше по тях за евентуална заплаха. В момента сърцата им биеха бавно и спокойно. Не се страхуваха от този ръмжащ звяр.
Направи всичко по силите си да им подражава.
Щом те не показваха страх, тя също нямаше да си позволи да се страхува.
Минутите се изнизваха и първоначалният ѝ ужас се притъпи и се превърна в досада. Черната лента на пътя се разгръщаше пред нея със зловещо еднообразие. Дървета, села и други автомобили прелитаха от двете им страни, незабележими и незабелязани.
След като страхът отмина, мислите ѝ отново се насочиха към Рун. Спомни си как държи ръката ѝ, как устните му докосват гърлото ѝ. Не беше толкова безстрастен и посветен на Църквата, колкото изглеждаше - нито сега, нито преди. В килията отново се бе приближил на косъм от престъпването на клетвите си.
Тя знаеше, че това не е жажда за кръв.
Той искаше нея.
„Той все още ме обича“.
Въпреки всичките странности на този модерен свят това я поразяваше най-силно. И тя знаеше, че трябва да изчака подходящ момент, за да се възползва.
Да се освободи.
Може би да освободи и двамата.
Автомобилът мина покрай редица селски къщи. Зад някои прозорци се виждаха хора. Тя им завидя за простотата на живота им - и в същото време си даде сметка колко са смазани, затворени в рамките на един човешки живот, уязвими, постоянно износвани от годините.
Хората бяха толкова крехки и мимолетни създания.
След още пътуване автомобилът излезе на огромно поле от същия твърд материал като пътя и спря до гигантска метална постройка с огромни отворени врати. Войникът завъртя ключа и ръмженето на колата замлъкна.