- Какво е това място? - попита тя.
- Хангар — отвърна Рун. — Място, където се държат самолети.
Тя кимна. Знаеше за самолетите, често беше виждала светлините им в нощното небе на Рим. В малкия си апартамент беше разглеждала техни изображения, очарована от чудесата на тази епоха.
В сенките на хангара забеляза малък бял самолет със синя ивица по корпуса.
Надя се появи на вратата му, на горния край на късата стълба. Кучешките зъби на Елизабет се удължиха мъничко, когато тялото ѝ си спомни безбройните малки унижения, на които я бе подложила високата жена.
Рун ѝ помогна да слезе от автомобила. Движенията им бяха тромави заради изгарящите окови, които ги свързваха. Двамата последваха останалите в дълбоките сенки на сградата.
Надя дойде при тях.
- Направих пьлна проверка на самолета. Чист е.
Рун се обърна към Елизабет.
- Вътре е достатъчно тъмно. Ако искаш, можеш засега да махнеш воала си.
Елизабет с готовност вдигна свободната си ръка и дръпна покривалото. Хладният въздух погали лицето и устните ѝ, донасяйки миризмата на катран и на други неща - парливи, горчиви и изгорели. Тази епоха се задвижваше от огъня на горящо земно масло.
Елизабет внимаваше да не обръща лице към отворената врата. Дори разсеяната слънчева светлина ѝ причиняваше болка, но тя правеше всичко по силите си да я скрива.
Загледа войника, който се протягаше и се разтъпкваше, за да раздвижи кръвта си след дългото шофиране. Напомняше ѝ за неуморен жребец, пуснат на свобода след дълъг престой в конюшнята. Титлата му - Воин на Човека - определено му подхождаше.
Той не се отделяше от жената, Ерин Грейнджър. Ясно си личеше, че влюбен в нея; Рун също като че ли усещаше присъствието ѝ повече, отколкото се харесваше на Елизабет.
Въпреки това трябваше да признае, че историчката има грацията на атлет и чудесен ум. В друга епоха и в друг живот двете биха могли да са приятелки.
- Трябва да потегляме, ако искаме да не закъснеем за срещата - каза Надя.
Последваха я по стълбата в самолета.
Щом влезе, Елизабет погледна наляво и видя малка стаичка с две малки кресла, наклонени под ъгъл прозорци и червени и черни превключватели и бутони.
- Това е пилотската кабина - обясни Рун. - Пилотът управлява самолета от нея.
Най-младият сангвинист, Кристиан, се настани в кабината. Явно уменията на сангвинистите се бяха адаптирали към новата епоха.
Влязоха в основния салон. От двете му страни имаше удобни кожени кресла, между които минаваше тясна пътека. Елизабет погледна малките прозорци и си помисли какво ли е да гледаш света от въздуха и как ли изглеждат облаците отгоре и звездите в небето.
Наистина беше епоха на чудеса.
Погледът ѝ се плъзна покрай седалките и се спря върху дълъг черен сандък отзад, с дръжки по краищата. Несъмнено беше модерна изработка, но формата му не се беше променила особено от нейното време.
Беше ковчег.
Тя спря така внезапно, че Рун се блъсна в нея и каза:
- Извинявай.
Погледът ѝ не се откъсваше от ковчега. Тя подуши. Вътре нямаше труп, иначе щеше да го усети.
„Защо е тук?“
Надя се усмихна - и Елизабет веднага разбра.
Хвърли се назад и се блъсна силно в Рун. С лявата си ръка изтегли закривеното му оръжие от ножницата на китката. С бързо движение замахна към Надя, но тя отскочи назад и острието само закачи брадичката ѝ.
И пусна кръв.
Но не достатъчно.
Елизабет наруга тромавата си лява ръка.
Зад нея се затръшна врата. Тя се обърна и видя, че Кристиан е напъхал двамата човеци в пилотската кабина за по-сигурно. Почувства се поласкана, че я възприемат като такава заплаха.
Стисна здраво ножа и се обърна към Надя.
В едната си ръка жената държеше сребърна верига като камшик, а в другата - къс меч.
- Спрете! - извика Рун и гласът му прогърмя в тясното пространство.
Елизабет не помръдна. Представи си саркофага, от който се беше родила в този нов свят. Спомни си зазиданата килия в кулата на замъка си, където бавно бе умирала от глад. Не можеше да понесе мисълта отново да бъде затворена, да се озове в капан.
- Последния път, когато ме сложи в ковчег, бях там четиристотин години - изсъска тя на Рун.
- Само за полета е - увери я Рун. - Самолетът ще лети над облаците. Там няма как да се скриеш от слънцето.
Въпреки това я обземаше паника при мисълта да бъде затворена отново. Не можеше да се контролира. Замята се въпреки среброто, което я свързваше с него.