- Върни се в замъка и провери тялото — нареди Дамнатус. - Потвърди, че другите са мъртви. Искам доказателства.
Леополд и сам можеше да се сети за това, но влизането в резиденцията би го изложило на риск да бъде открит.
- Ще го направя - въпреки това обеща той.
След минути стоеше при тайната порта, водеща в подземното крило на сангвинистите. Замоли се никой да не пази вратата. Щом стигна, поряза дланта си и капна няколко безценни капки кръв в старата каменна чаша. Прошепна съответните молитви и се вмъкна през отвора.
Спря на прага и настрои сетивата си — заслуша се за сърдечни удари, помъчи се да надуши присъствието на други, да погледне във всеки тъмен ъгъл.
Щом се увери, че е сам, тръгна към параклиса на сангвинистите. Прибраните от катастрофата тела би трябвало да са отнесени там. Спомни си погребалната литургия.
Уплашен, че наоколо може да има и други, той извади късото си оръжие и стисна дръжката му. Беше убивал много хора и стригои през дългия си живот, но никога друг сангвинист. Стисна зъби и се подготви за тази възможност.
Продължи безшумно по последния тунел, като долавяше познатите подземни миризми на влажна пръст, изпражнения на плъхове и намека за тамян от литургията. Когато приближи входа на параклиса, забави крачка.
До него достигнаха тихи молитви и той спря.
Позна гласа на единствения скърбящ.
Кардинал Бернар.
Промъкна се до затворената врата и надникна през малкото прозорче. Пред редицата пейки бяла олтарна плащаница покриваше малка каменна маса, осветена с восъчни свещи в двата края. В средата имаше златен потир, пълен до ръба с вино.
Трептящата светлина се отразяваше от покритите със стъклопис прозорци в каменните стени от двете страни — и от абаносовия ковчег пред олтара.
Леополд видя простия сребърен кръст на капака.
Това бе ковчег на сангвинист.
Знаеше, че тялото вътре скоро ще бъде изпратено тайно в Рим и погребано в Светилището под „Св. Петър“ - единственото място на планетата, което бе достатъчно сигурно, за да пази тайните им.
Но един още не беше готов да се сбогува.
Бернар бе коленичил пред ковчега, навел побелялата си глава, и шепнеше молитви. Изглеждаше някак смален, паднал от високия си кардиналски пост в дълбоката лична мъка.
Скръб преряза Леополд. когато се изправи пред физическото доказателство за действията си. Воин на Църквата лежеше мъртъв, сякаш бе поразен от собствената му ръка. Макар че подобна смърт в служба на Църквата донасяше на сангвиниста окончателен покой, Леополд не намираше утеха в тази мисъл.
Алените одежди на Бернар се нагънаха, когато той се наведе напред и допря длан отстрани на ковчега.
- Сбогом, синко.
Леополд си представи събратята си сангвинисти във влака. Ако се съдеше по прощалните думи на кардинала, в ковчега беше или Рун, или Кристиан.
Бернар стана и излезе от параклиса, прегърбен от мъка.
Леополд се оттегли в едно странично помещение, пълно с бурета вино. А след като стъпките на кардинала стихнаха, влезе в празния параклис.
Тръгна към ковчега с крака, натежали от мъка и чувство за вина. Знаеше, че Дамнатус ще иска в ковчега да е Рун, предреченият Рицар на Христа. Съдбата на другите не можеше да е сигурна, но Леополд подозираше, че сигурно от тях не е останало много, за да бъде донесено тук.
Стигна до ковчега, прокара длан по студената гладка повърхност и прошепна молитва за опрощение. А после затаи дъх, вдигна капака, събра сили и погледна вътре.
Ковчегът бе празен.
Шокиран, Леополд се огледа в очакване на капан, но капан нямаше.
Насочи отново вниманието си към ковчега и видя, че не е съвсем празен.
На дъното му много грижливо бе положена молитвена броеница. Малкият сребърен кръст бе потъмнял от десетилетията търкане по време на молитва, мънистата също. Представи си как Бернар намира броеницата в студеното поле — единственото, останало след сангвиниста, който я бе носил.
Не беше нужно да я докосва, за да разбере чия е.
Беше му позната като собствената му длан.
Това бе неговата броеница, която бе изгубил при падането от влака.
Затвори очи.
„Виж колко ниско паднах, Господи...“
Спомни си Бернар, така покрусен и прегърбен от мъка.
„Мъка по мен... по един предател“.
Затвори капака и с препъване излезе от параклиса и замъка.
Едва тогава заплака.
ТРЕТА ЧАСТ