„Откъде знае Распутин за това? Как е научил?“
- Ерин? - обади се Джордан. - Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. Какво има?
Тя свали ръкавицата си и опря голата си длан в леда. Топлината на ръката ѝ разтапяше повърхността, докато тя си спомняше кога за последно е видяла одеялото.
Малкият пръст на Ерин се движеше по жълто-белия муселин. Застъпващите се квадратчета от зелена тъкан образуваха шарка по повърхността му. Майка ѝ я наричаше ирландска верига.
Спомни си как бе помагала на майка си в изработката ѝ.
След като приключваха работата за деня, двете изрязваха и съединяваха парчетата на светлината на свещите. Майка ѝ не шиеше така добре както навремето, а и накрая често бе твърде уморена. Затова Ерин пое отговорността за задачата и внимателно зашиваше всяко квадратче на мястото му, като с всяко следващо младите ѝ пръсти работеха все по-бързо.
Беше приключила навреме за раждането на сестра ѝ Ема.
Сега, само на два дни, Ема лежеше върху същото одеялце. Изживя целия си живот увита в него. Беше родена слаба и болна, но баща им забрани да викат лекар и заяви, че Ема ще живее или ще умре според Божията воля.
Ема умря.
Ерин можеше само безсилно да гледа как розовият цвят избледнява от мъничкото лице на Ема. Кожата ѝ стана по-бледа от жълто-белия цвят на одеялцето. Не трябваше да става така. Несправедливостта порази Ерин, каза ѝ, че вече не може да приема думите на баща си и мълчанието на майка си.
Щеше да се махне.
Огледа се, за да се увери, че е сама, и извади ножиците от джоба си. Металът клъцна плата и тя изряза един квадрат от ъгълчето на безценното одеячце. Сгъна го и го скри в джоба си, после уви сестричката си за последен път в одеялцето, като скри липсващия ъгъл така, че никой да не забележи.
Баща ѝ погреба Ема увита в одеячцето.
Ерин проследи през леда зелената ирландска шарка, потъмняла от мухъла и годините. Върховете на пръстите й се плъзгаха по гладката повърхност. Никога не беше очаквала да види отново това одеялце.
С ужас осъзна какво означава присъствието му тук.
За да се сдобие с него, Распутин беше осквернил гроба на сестра ѝ.
21:11
Елизабет тичаше през лабиринта и теглеше Рун за сребърните белезници. Надя ги следваше като неотлъчна тъмна сянка. Човеците не можеха да се сравняват със свръхестествената скорост на групата ѝ. Елизабет с лекота щеше да стигне центъра на лабиринта много преди русата археоложка.
Макар да не ѝ пукаше особено за амбициите на сангвинистите, тя знаеше, че трябва да спечели съревнованието. Ако кардинал Бернар решеше, че тя не е Жената на Познанието, с живота ѝ щеше да бъде свършено. Пръстите ѝ докоснаха отново мекия шал, скриващ раната на гърлото ѝ. Разрезът беше плитък, досущ като доверието на ордена в нея. Ако вярата на Бернар в нея се поколебаеше, следващият щеше да е много по-дълбок.
Затова наложи бързо темпо, като запомняше всеки завой в тъмното. Не ѝ трябваше светлина, докато се носеше по проходите. Но с всяка крачка наскоро излекуваното ѝ гърло я болеше от студа. Кръвта на Ерин я беше съживила донякъде, но недостатъчно - никак даже. Беше изненадана, че жената бе предложила подобен дар - още повече, че Ерин разбираше естеството на нападението на сангвинистите срещу нея.
Тази жена я интригуваше все повече. Елизабет дори започна да разбира интереса на Рун към нея. Това обаче нямаше да ѝ попречи да победи Ерин в тази задача.
Бързаше напред, а снегът скърцаше под краката ѝ. Не обръщаше внимание на забележителностите по пътя, изваяни да привличат погледите и да събуждат въображението. Само едно помещение я накара да забави крачка. В него имаше въртележка в реални размери с коне от лед. Спомни си, че е виждала подобна в Париж през лятото на 1605 г., когато тези атракции бяха започнали да изместват старите рицарски турнири. Спомни си радостното лице на сина си Павел, когато видя ярките костюми и танцуващите жребци.
Изпълни я болка по изгубеното семейство, отдавна мъртвите ѝ деца и внуците, които не бе виждала никога.
Мъката и гневът я пришпориха напред.
Докато вървеше през проходите, надничаше през множеството ледени прозорци; всички бяха изкусно изработени, но никой не ѝ подсказваше в коя посока да продължи. На кръстовищата тя подушваше снега и студа, мъчейки се да определи по вятъра верния път.
Изведнъж долови отпред тихо шумолене. Някой се спотайваше наблизо. Не различи туптене на сърца.