Стригои.
Явно беше близо до сърцето на лабиринта.
Съсредоточена върху шума, тя отново ускори крачка - и зърна нещо с периферното си зрение. Нещо замръзнало в един от ледените прозорци, подобно на муха в кехлибар. Спря да го разгледа, принуждавайки Рун също да спре.
В ледения блок имаше правоъгълен предмет колкото двете ѝ длани, събрани заедно. Беше увит в лъскава черна материя и вързан с мръсна алена връв. Тя знаеше какво има вътре.
Дневникът ѝ.
„Какво прави той тук?“
Трудно беше да си представи, че книгата е издържала на съсипващото въздействие на вековете. Още по-трудно бе да си помисли, че някой я е извадил от някогашното ѝ скривалище и я е донесъл тук.
„Защо?“
Лъскавата материя беше промазана кожа. Пръстите ѝ помнеха лепкавата ѝ повърхност, а мислено видя първата страница така ясно, сякаш я беше нарисувала вчера.
Рисунка на листо елша със скица на корените и стъблото.
Първите страници съдържаха скици на билки, описание на свойствата им, тайните на приложението им, местата в имението ѝ, където могат да бъдат намерени. Сама беше нарисувала растенията и цветята, сама бе написала инструкциите с най-добрия си почерк на светлината на свещите през дългите зимни часове. Но не беше спряла дотам. Спомни си как проучванията й бяха станали по-мрачни, досущ като сърцето ѝ, почернено от Рун.
Направи последния си запис, докато селското момиче умираше пред нея, кървейки от стотина разреза. Елизабет я бе мислила за по-силна. Не бе преценила правилно времето на смъртта ѝ и беше претърпяла неуспех. Почувства раздразнение, но си напомни, че дори подобни провали й носят знание.
Зад нея друго момиче изскимтя в клетката си. То беше следващият ѝ опитен образец, но щеше да посрещне участта си утре. Сякаш усетило това, момичето в клетката притихна, обви коленете си с ръце и се залюля напред-назад.
Елизабет записваше наблюденията си на светлината на огъня, като отбелязваше всяка подробност - колко бързо умря първото момиче, колко трябваше да чака преди да превърне образеца в стригои, колко време бе нужно всеки образец да умре в това състояние.
Експериментираше отново и отново, с различни момичета.
Бавно и постепенно научаваше тайните на онова, в което се беше превърнала.
Подобно познание можеше само да я направи по-силна.
Вдигна ръка да докосне леда. Не бе помисляла, че ще види отново дневника си. Беше го скрила в замъка си след началото на процеса. Съдържаше повече от шестстотин имена - много повече момичета, отколкото онези, за чието убийство я обвиняваха. Скри го дълбоко в недрата на замъка, под един толкова голям камък, че никой смъртен не бе в състояние да го повдигне.
Но някой го беше намерил.
Най-вероятно същият, който го беше донесъл в този лабиринт, за да може да го открие.
„Кой? И защо?“
- Какво правиш? - попита Рун, забелязал интереса ѝ.
- Тази книга е моя — каза тя. - Искам си я.
Надя я бутна напред.
- Нямаме време за подобни разсейвания.
Елизабет се върна при ледения прозорец и застана твърдо на мястото си. Искаше си дневника. Трудът ѝ може би все още имаше някаква стойност.
- Напротив, имаме - каза тя, докато стържеше с ръба на белезницата си леда, сваляйки горния пласт.
- Аз съм Жената на Познанието и аз определям какво да правим с времето ни. Аз съм подложената на изпитание.
- Права е - обади се Рун. - Распутин не би искал да се намесваме. Тя трябва да успее или да се провали сама.
- Тогава действай по-бързо - каза Надя.
Рун започна да помага на Елизабет. Двамата бързо задълбаха в прозрачния лед и достигнаха целта си. С двете си ръце Елизабет извади безценната книга от студения ѝ затвор.
Докато я държеше, забеляза някакви сенки от другата страна. Макар и изкривени от леда, ясно си личеше, че фигурите са на мъже и жени. Отново не чу удари на сърца.
Сигурно бяха стригоите, които бе усетила преди.
Внезапно осъзна, че вече не е нужно да следва проклетия лабиринт. Имаше по-пряк път към победата. Замахна с ръка, заби лакът в ледения прозорец и го разби.
Парчетата лед се пръснаха по мръсния сняг в центъра на лабиринта.
Рун и Надя застанаха до нея и надникнаха през дупката.
Елизабет се разсмя.
- Спечелихме.
27.