19 декември, 21:21
Стокхолм, Швеция
Ерин откъсна поглед от замръзналото одеялце. Не можеше да позволи на личните ѝ чувства да я разсейват. Трябваше да остави това парче от миналото и да продължи напред. Предположи целта, с която бе сложено тук одеялцето - Распутин искаше да я извади от равновесие, да я забави.
Нямаше да му достави това удоволствие.
- Ерин? - тихо прошепна Джордан в ухото ѝ.
- Добре съм. - Думите ѝ прозвучаха странно, личеше си, че лъже. - Да продължаваме.
- Сигурна ли си? - Топлите му ръце обгърнаха раменете ѝ. Джордан я познаваше достатъчно добре, за да разбира какво се крие зад храбрите думи.
- Сигурна съм.
Този път го каза по-уверено. Нямаше да позволи на Распутин да види как я е разстроил. Ако усетеше някаква слабост у нея, той щеше да я използва, за да отвори по-дълбока рана. Затова потисна болката си и продължи напред.
„Вече трябва да сме близо до центъра“.
Забърза напред, като плъзгаше ръка по лявата стена. След още два завоя се озова в просторно кръгло помещение от плътен сняг, отново отворено към небето; стените му завършваха със зъбери.
Бяха стигнали централната кула на двореца.
В средата на помещението се издигаше ледена скулптура на ангел в естествен ръст, поставена върху пиедестал от лед. Изработката беше майсторска. Създаваше впечатлението, че ангелът току-що се е спуснал и тъкмо каца на замръзналата площадка. Лунната светлина проблясваше през сякаш диамантените криле; всяко перо по тях бе съвършено изваяно. Самото тяло беше покрито с чист бял скреж, напрашеното със сняг лице бе обърнато нагоре към небето.
Въпреки прекрасната гледка Ерин изпита единствено разочарование.
Под статуята се беше събрала групата на Рун. Графинята я гледаше със самодоволна усмивка.
„Изгубих“.
Съдията на състезанието стоеше до победителката.
Распутин вдигна ръка за поздрав.
- Добре дошли, доктор Грейнджър! Крайно време беше да се присъедините към нас!
Монахът изглеждаше по познатия начин - с просто черно расо, спускащо се под коленете му. На дебелия му врат бе провесен голям православен кръст, изработен от злато вместо среброто на сангвинистите. Дългата му до раменете коса изглеждаше мазна на слабата светлина, а светлосините му очи блестяха развеселено.
Тя посрещна дръзко погледа му и пристъпи напред.
Той плесна с белите си ръце и звукът отекна силно в смълчания лабиринт.
- Уви, май пристигате втора, скъпа Ерин. Оспорвано състезание, трябва да кажа.
Батори я дари със студена тържествуваща усмивка. За пореден път доказваше, че е истинската Жена на Познанието.
- Но пък в споровете се ражда истината, нали така? - И монахът се разсмя гръмогласно.
Рун се намръщи.
- Не сме дошли тук да си играем игрички, Григорий. Обеща ни Първия ангел. Както Бернар се съгласи, домът ти в Санкт Петербург, Църквата на Спасителя на пролятата кръв, ще бъде осветена отново от самия папа. Негово светейшество ще ти даде също така пълно опрощение и ще отмени отлъчването ти. Ако искаш, ще можеш отново да се закълнеш като сангвинист и...
- Защо ми е да го правя? - прекъсна го Распутин. — Заради цяла вечност благочестиво страдане ли?
Батори наклони глава настрани.
- Именно.
Ерин остана назад, напълно игнорирайки Рун и Распутин, чийто спор ставаше все по-разгорещен. Прекрасната статуя беше привлякла изцяло вниманието ѝ. Отблизо се виждаше болката, изписана върху бялото лице, сякаш крилатото създание беше изхвърлено от небето, за да кацне върху подиума, прогонено на тази грешна земя.
Статуята беше ужасна и великолепна едновременно.
- Можеш да се върнеш в Санкт Петербург със знанието, че душата ти е получила опрощението на Църквата - продължи Рун. - Но първо трябва да ни дадеш момчето, Григорий.
- Но аз ви донесох онова, което обещах - рече Распутин и махна към статуята. - Прекрасен ангел.
- Не поискахме от теб тази подигравка със светостта - каза Рун и заплашително пристъпи към Распутин. Събралите се покрай стените на помещението стригои се размърдаха.
- Значи казваш, че не искате подаръка ми, така ли? - попита Распутин. — Нима отказваш щедрото ми предложение и разваляш сделката?
Нещо в очите на монаха потъмня, намеквайки за опасност, за капан.
Рун беше прекалено гневен, за да го забележи, и започна да обяснява на Распутин къде може да си завре замръзналия ангел.
Ерин го прекъсна:
- Искаме го!
Распутин се обърна към нея. Лицето му бе сурово и гневно.