Графинята докосна шала си, който скриваше едва зарасналия разрез на шията ѝ.
- Но пък познавам теб, любов моя.
Покрит с пеперуди, Рун можеше само да гледа как се отдалечават.
Ерин се наведе над тялото на Джордан. Погали безжизнената му буза, покрита с груба четина. Докосна горната му устна, наведе се и го целуна за последен път. Устните му вече бяха студени, също като устните на Рун. Грубо пропъди тази мисъл.
Двамата сангвинисти до нея замърмориха молитва. Тя знаеше думите, но не се присъедини. Молитвите не я утешаваха.
Джордан беше мъртъв.
Никакви молитви не можеха да променят това.
29.
19 декември, 22:11
Куме, Италия
Леополд стоеше на брега на синьо езеро в Южна Италия. Светлината на звездите се отразяваше в спокойните води. Той пое дълбоко дъх и се приготви за онова, което предстоеше. Усещаше мирис на сяра - миризмата бе твърде слаба, за да се долови от смъртните хора, но въпреки това я имаше и разкриваше вулканичната природа на езеро Аверно. По стръмните склонове на кратера растеше гъста гора. Отсреща пръснатите светлини маркираха домове и ферми, а далеч зад тях на хоризонта сияеха светлините на Неапол.
В миналото езерото изпускало толкова много вулканични газове, че прелитащите над него птици падали от небето. Дори името му означаваше „без птици“. Древните римляни вярвали, че недалеч от езерото се намирал входът към подземния свят.
„Колко прави са били...“
Гледаше спокойните сини води и си представи как това спокойно място е бълвало огън, роден от лавата, изхвърляна към небето, изгаряща земята, убиваща всичко, което пълзи, ходи или лети. Сега то бе тиха долина, истински рай за птици, риби, елени и зайци. Околните борове и храсти гъмжаха от нов живот.
Той бе научил този урок.
Че понякога има нужда от огън, който да пречисти, да предложи дълъг покой.
Това беше надеждата на Леополд — да донесе спасение на света чрез огъня на Армагедон.
Загледа се през езерото и благодари на Бог, че е спасил живота на онези от влака. Беше се обадил на Дамнатус, след като видя собствения си ковчег в Кастел Гандолфо, и бе научил, че останалите са оцелели и че Дамнатус се е договорил с руския монах да им направят засада в Стокхолм.
Твърдо решен да направи онова, което трябва, той обърна гръб на езерото и тръгна по червената вулканична почва към Грота ди Кокчейо. Това бе стар римски тунел с дължина един километър, прокопан преди раждането на Христос и свързващ езерото с руините на древната Куме от другата страна на кратера. Повреден по време на Втората световна война, тунелът беше затворен за посетители и бе чудесно място за криене на тайни.
Леополд стигна входа - свод от тъмен камък, затворен с желязна порта.
Не беше нужно да напряга всичките си сили, за да счупи катинара и да се промъкне вътре. Нататък му се наложи да пълзи през изпопадали камъни, за да стигне до самия тунел. А тогава се затича в мрака, без да си прави труда да крие свръхестествената си скорост. Никой нямаше да го види тук.
Забави крачка, когато стигна другия край, който се отваряше към руините, и излезе на прохладния ветрец. Над главата му, кацнал на ръба на долината, се издигаше храм на Аполон, древен комплекс от пречупени колони, каменни амфитеатри и разпадащи се основи на отдавна изчезнали сгради. Те не бяха целта му. От входа на тунела зави надясно и се вмъкна в друг тунел. Тук проходът беше изсечен в жълта скала и имаше трапецовидна форма, тясна долу и с разширяващи се нагоре стени.
Това бе входът към пещерата на сибилата от Куме, неподвластната на времето пророчица, спомената от Вергилий, чието изображение можеше да се види в Сикстинската капела като един от петимата пророци, предсказали раждането на Христос.
Леополд беше инструктиран съвсем точно какво трябва прави. Междувременно Дамнатус трябваше да си е осигурил Първия ангел. Леополд трябваше да направи същото с друг. По студената му кожа пробягаха тръпки и той едва не се дръпна назад.
„Как смея да се нахвърлям срещу подобно създание?“
Представи си езерото Аверно, където покоят и красотата бяха родени от огън и жупел. Не биваше да се огъва, когато целта им бе толкова близо.
Проходът продължи стотина метра в дълбините под кратера. Според Вергилий пътят до сибилата бил стократен, което бе намек за лабиринта, скрит под руините. Туристите виждаха само мъничка част от истинското леговище на пророчицата.