Стигна края на тунела и поспря в така нареченото вътрешно светилище на сибилата. Застанал на прага, разгледа изваяните арки и празните каменни пейки. Някога помещението било великолепно, пълно с фрески и цветя. Покрай стените имало прекрасни дарове. Цъфнали цветя разпръсквали аромата си в подземния въздух. Плодове съзрявали и изгнивали тук.
Срещу него се намираше тронът ѝ, проста каменна седалка.
Леополд си представи как сибилата пее предсказанията си от мястото си, представи си шумоленето на листата, което съпътствало предсказанията ѝ — листа, на които тя записвала виденията си за бъдещето.
Въпреки древните източници Леополд знаеше, че истинската сила не се намира в това помещение, а далеч под него. Сибилата избрала мястото заради онова; което било скрито в сърцето на леговището ѝ — нещо, което тя защитавала от света като цяло.
Преди да изгуби кураж, той се втурна към трона и арката зад него. Стигна до отсрещната стена и разгледа камъните там. Следвайки инструкциите на Дамнатус, натисна някои камъни, образуващи грубия символ на купа - древния символ на сибилата.
С натискането на последния камък чу пукот. Появиха се черни линии, посипа се прах и в стената се оформи врата. Леополд знаеше, че има и други тайни пътища към лабиринта долу, но Дамнатус недвусмислено му беше казал, че трябва да я приближи по този път. Той я познаваше от друг живот и беше научил за това нейно убежище. През вековете бе следил пътя ѝ по земята и знаеше, че сега тя е тук и най-вероятно ги очаква.
Леополд бутна тежката врата, но остана на прага. Не смееше да влезе във владенията ѝ без разрешение. Върна се при трона и коленичи пред него.
Извади нож и преряза китката си.
Закапа тъмна кръв, освобождавайки благословията на Христос в него.
- Чуй молитвата ми, сибило! — напевно произнесе той. — Дойде време последното ти предсказание да се сбъдне.
Остана да чака на колене. Струваше му се, че са изминали часове, макар че по-вероятно бяха само минути.
Накрая острият му слух чу тихото пристъпване на боси крака по камък.
Погледна към тъмния вход зад каменната седалка.
От мрака се отдели сянка и пристъпи напред. Беше тъмнокожа жена със съвършени пищни форми, облечена в прости ленени дрехи. Единствените ѝ украшения бяха златна гривна над лакътя и парче сребро на златна верижка. Не че се нуждаеше от подобни украшения. Прелестта ѝ можеше да грабне всяко въображение, да разбуди дори греховни помисли. Как би могъл да й устои някой мъж? Тя бе майка, любовница, дъщеря, самото въплъщение на женствеността.
Но не беше жена - беше нещо много по-голямо.
Леополд не чуваше ударите на сърцето ѝ.
Тя заобиколи и седна на трона си.
Той сведе лице пред красотата й.
- Прости ми, велика.
Знаеше името ѝ - Арела, - но не смееше да го изрече, тъй като се смяташе за недостоен.
- Прошката ми няма да облекчи товара ти - тихо рече тя. - Трябва да се освободиш сам от него.
- Знаеш, че не мога.
- И е изпратил теб, тъй като не може да дойде сам.
Той вдигна очи и забеляза мъката в очите ѝ.
- Съжалявам, благословена господарке.
Тя тихо се разсмя - прост звук, обещаващ радост и покой.
- Аз съм отвъд твоята благословия, свещенико. Но дали ти си отвъд моята? Все още можеш да отхвърлиш задачата, която ти е възложил. Не е прекалено късно.
- Не мога. От огъня ще се роди траен мир.
Тя въздъхна, сякаш разговаряше с непослушно дете.
- От огъня ще се родят единствено развалини. Единствено любовта носи мир. Не си ли научил това от Онзи, който благославя кръвта, която проля на прага ми?
- Ние искаме само да върнем Неговата любов на този свят.
- Като го унищожите ли?
Той премълча, изпълнен с решимост.
Дамнатус го беше натоварил с тази мисия - и с още една. Леополд чувстваше тежестта на изумруда в джоба на расото си. Това можеше да почака. Първо трябваше да изпълни първото си задължение, колкото и да го болеше.
Обърна лице към сибилата.
Тя явно беше видяла твърдата му решимост. С безкрайно тъжно изражение просто протегна китките си.
- Тогава нека започне. Няма да се намесвам. Децата трябва да правят собствени грешки. Дори ти.
Като мразеше самия себе си, Леополд се изправи и върза ръцете ѝ с мек ремък. За разлика от него, тя нямаше свръхестествена сила, за да му се противопостави. Аромат на цъфнал лотос се носеше от нея. Тя грациозно се изправи. Леополд хвана края въжето и я поведе към тъмния изход. Краката му трепереха от нетърпение.