Ерин не можеше да каже нито дума.
- Трябва да е от докосването на Първия ангел — обади се Распутин. - От кръвта на момчето.
Ерин си спомни как Томи сложи окървавената си ръка на гърдите на Джордан.
„Възможно ли е наистина?“
Сирените стигнаха до площада, зад стените замигаха сини и бели светлини. Чуха се викове.
Рун подхвана Джордан.
- Можеш ли да се изправиш?
Джордан се изправи тромаво, потръпна и. почна да си облича якето, като погледна объркано окървавената си риза.
- Защо да не мога?
Явно нямаше никакъв спомен, че са го простреляли.
Рун посочи изхода, който се намираше най-далеч от сирените и светлините.
- Трябва да се махаме.
Распутин кимна и тръгна натам.
- Знам пътя. И имам и кола.
Кристиан вдигна тялото на Надя.
Щом Ерин погледна отпуснатия в ръцете на младия сангвинист труп, радостта ѝ помръкна. Но вместо да се отдава на мъката, тя се вкопчи здраво в надигналия се в нея гняв. Изгледа свирепо изпотрошените пеперуди в снега. Твърдо решена да опознае по-добре врага, да превърне мъката в цел, тя се наведе, взе няколко счупени механизма и ги прибра в джоба на якето от вълча кожа.
Докато се навеждаше за последната пеперуда, погледна със съжаление към унищожението, което бе оставил след себе си Искариот. Телата на стригоите бяха неузнаваеми, загадка, която щеше да тормози стокхолмската полиция доста време. Забеляза и нещо тъмно в снега. Отиде, наведе се и видя, че е пакет, увит в промазана кожа. Взе го и го прибра във вътрешния си джоб.
Докато се изправяше, нечии пръсти сграбчиха ръката ѝ със силата на клещи.
Беше Рун. Задърпа я към изхода. Виковете на полицаите се засилваха. По пътя сангвинистът подбра и Джордан и щом стигнаха до ледената арка, ги бутна в лабиринта.
- Бягайте!
22:23
Рун слушаше сърцата на тичащите пред него Ерин и Джордан. Ударите им бяха ускорени.
Сърцето на Джордан си биеше съвсем нормално. Но Рун го бе чул как спира! Беше слушал тишината на смъртта му. Знаеше, че замлъкнало сърце не може да затупти отново - но на Джордан беше затуптяло.
Това бе истинско чудо.
Представи си лицето на момчето, на Първия ангел, помисли си за милостта, за способността да връщаш мъртвите към живот. Дали момчето е било наясно, че притежава подобна сила? Рун знаеше, че подобно чудо би трябвало да произлиза в крайна сметка от Божията воля. Дали това възкресение бе знак, че триото наистина служи на Неговата воля?
Но кои бяха триото?
Тичаше зад Ерин и си мислеше за Елизабета. Тя дори не беше погледнала назад, когато бе тръгнала. Въпреки това той знаеше, че е изоставен заслужено.
Най-сетне стигнаха до изхода. Излязоха тичешком от огромния леден дворец и се озоваха в тъмната плетеница улички. Григорий ги поведе към син миниван, паркиран на пуста алея. Качиха се, Григорий седна зад волана и бързо потегли в тъмния град.
Кристиан се наведе към него от задната седалка.
- Закарай ни при църквата „Свети Никола“. Там би трябвало да сме в безопасност за известно време.
- Ще ви оставя там - каза Григорий, все още замаян от загубата. - Аз също имам къде да отида.
После погледна Рун в огледалото. В помръкналите му сини очи се четеше извинение и дълбока мъка. На Рун му идеше да се развика заради заложения капан, но пък старият му приятел го беше оставил жив - та дори да беше заради услугата, която му дължеше. А и едва ли имаше по-лошо наказание от онова, което монахът вече беше понесъл в лабиринта.
След малко спряха пред Катедралата на Стокхолм - църквата „Св. Никола". Постройката бе по-проста от църквите в Рим, построена от тухли и в готически стил. Четири улични лампи хвърляха златна светлина върху жълтите стени. Засводените прозорци бяха вградени дълбоко, а между тях имаше голяма розета от разноцветно стъкло.
Рун изчака всички останали да слязат и след като останаха сами с Григорий, се наведе напред и го докосна по рамото.
- Съжалявам за загубата ти. Ще се моля за душите им.
Григорий кимна в знак на благодарност и погледна към Алексей. Стискаше ръката на момчето, сякаш се страхуваше да не изгуби и него.
- Не мислех, че ще се появи и той - прошепна Григорий. - Лично.
Рун си представи студеното изражение на Искариот.
- Исках само да предизвикам Бог - каза монахът. - Да видя Неговата ръка в действие, като хвърлям всичко в хаос със собствените си ръце. Да видя дали Той може да поправи нещата.